В този момент в играта встъпи Едноокия. Двамата направо ме подлудяват. Междувременно говорехме с езика на пръстите, твърдо решени да изведем полковника на светло.
Е, и бездруго нямахме особен избор, освен да размахваме ръце…
32.
Затворници в Могилните земи
Изглеждаше зле. Много по-зле, отколкото подозирахме. Тези, от Стражата, бяха параноици, че и отгоре. Искам да кажа, че нямаха ни най-малка представа кои сме, но това не им попречи изобщо.
Внезапно зад вратата се разнесоха дрънчене и трясък, а в коридора нахлу половин рота. Не изрекоха нито дума, само ни съзерцаваха с гробовни физиономии. Бяхме загазили.
— Не мисля, че смятат да ни пуснат на свобода! — отбеляза Гоблин.
— Излезте! — нареди ни един сержант.
Излязохме — всички, освен Ловеца. Той просто си седеше неподвижен. Пуснах една шегичка:
— Кучето му липсва!
Никой не се засмя.
Един от стражниците побутна Ловеца по рамото. Той много, много бавно се обърна и погледна към нахалника с лице, по-малко изразително и от камък.
— Не трябваше да правите така! — отбелязах.
— Млъквай — отряза сержантът. — Накарайте го да се размърда!
Мъжът, който беше бутнал Ловеца, отново се наведе към него.
В забавен кадър може би щеше да се получи леко потупване, но нашият странен куриер посегна край замахващия юмрук, прихвана напредващата китка и я счупи. Стражът изпищя, а Ловеца го блъсна встрани. Продължаваше да гледа безизразно, когато проследи падането на човека. Май започваше да се чуди какво точно става.
Другите стражи бяха зинали безпомощно. После двама едновременно скочиха в килията с извадени оръжия.
— Хей! Карайте по-леко! — викнах аз. — Ловец…
Все още в състояние на умствено пропадане, той отблъсна оръжията им, хвърли ги в един ъгъл и направо извади душата и на нападателите си. Сержантът се двоумеше между изумление и бесен гняв.
Постарах се да го умилостивя.
— Не е много умен, сержант! Не бива да го нападат така. Трябва бавничко да му се обяснява, два-три пъти поне!
— Ще му обясня аз! — Той се накани да прати и останалите си хора в килията.
— Ще го вбесите, след което някой ще умре! — Говорех бързо и се чудех какво, по дяволите, става между Ловеца и проклетото му псе. Изчезне ли то и той се превръща в слабоумен. При това — в слабоумен убиец.
Сержантът допусна здравия разум да надделее над гнева му.
— Ами, овладейте го!
Поработих по въпроса. Знаех, че в близко бъдеще не можем да очакваме нищо добро от войниците, но това не ме притесняваше особено. Едноокия и Гоблин щяха да се справят с всеки възникнал проблем. Важното в момента беше да запазим живота и главите си.
Исках да се погрижа за тримата ранени стражници, но не посмях. За да се досетят кои сме в крайна сметка, на противниците ни им стигаше и един поглед към Едноокия и Гоблин. Нямаше смисъл да се издаваме с още нещо. Така че се съсредоточих върху Ловеца. Щом веднъж успях да фокусирам вниманието му върху себе си, не беше голям проблем да проникна зад защитата му, да го успокоя и да му обясня, че отиваме някъде с войниците.
Той каза:
— Не трябваше да ме нападат така, Знахар! — Звучеше като дете, чиито чувства са били наранени.
Намръщих се, но стражниците не реагираха на споменатото име.
Обградиха ни, до един с ръце на дръжките на мечовете — с изключение на онези, които се опитваха да замъкнат ранените си събратя до конския доктор, който служеше и за лечител на Стражата. Някои от тях ги сърбяха ръцете да изравнят резултата. Много се постарах да опазя Ловеца спокоен.
Мястото, където ни заведоха, не ме окуражи особено. Беше влажна килия, разположена под щаба. Изглеждаше досущ като карикатура на стая за изтезания. Подозирам, че е измислена да оставя такова впечатление. Понеже съм виждал истински изтезания и истинско оборудване за тази цел, познах, че половината машини са декор или извънредно остарели. Но имаше и някои, които бяха използваеми. Спогледах се с Гоблин и Едноокия.
Ловеца се обади:
— Тук не ми харесва. Искам да изляза навън. Искам да видя Псето Жабоубиец!
— Стой спокойно. Ще излезем след малко.
Гоблин се ухили със знаменитата си, макар и малко крива, усмивка. Да. Ще излезем скоро. Може би с краката напред, но ще излезем.