Тъй или иначе, имахме нужда от него сега. Той по-добре от нас знаеше какво точно става.
Обърнах се към Ловеца за предложения, но нямаше такива. Всъщност не изглеждаше много доволен от онова, което бяхме намислили — сякаш очакваше Гарвана да му стане съперник или нещо от този род.
— Е, разполагаме с него — каза Едноокия и посочи Чудака, когото бяхме повели заедно с нас, вместо да го оставим да умре. — Нека го използваме!
Добра идея.
Двадесет минути по-късно бяхме откарали каруцата далеч от пътя, навътре в каменист район, тъй че да не потъне в разкаляната пръст. Двамата магьосници я загърнаха в заклинание за прикриване и я замаскираха с клонки. Натъпкахме оборудването в раниците си и положихме Гарвана на носилката. Ние с Чудака го носехме, а Ловеца и Псето Жабоубиец ни поведоха през горите.
Не може да сме изминали повече от пет-шест километра, но преди да спрем, вече всичко ме болеше. Бях твърде остарял и загубил форма. Пък и времето беше по-отвратително от най-лошите кошмари. Видях толкова дъжд, че щеше да ми държи влага до края на живота ми.
Ловеца ни заведе в район, който от изток граничеше с Могилните земи. Стотина крачки по склона на хълма стигаха, за да видя каквото беше останало от тях. Толкова трябваше да извървя в обратна посока, за да видя и Великия Трагик. Само една тясна ивичка от насипи му пречеше да се разлее в Могилните земи.
Опънахме палатките и ги застлахме с клони, за да не се налага да седим направо на мократа пръст. Двамата магьосници се настаниха в по-малката, а останалите се струпахме в другата. След като се бяхме скрили от дъжда, вече можех да разгледам измъкнатите ръкописи. Първото, което ми привлече погледа, беше увитият в намаслена кожа пакет.
— Чудак, това ли е писмото, което Гарвана искаше да изпратиш?
Той кимна намръщено. Не искаше да говори с нас.
Горкото момче. Мислеше си, че носи вина за предателство. Надявах се да не го прихване героичната треска.
Е, можеше поне да свърша нещо полезно, докато Гоблин и Едноокия се занимаваха с тяхната работа. Първо щях да започна с лесната част.
34.
Историята на Боманц
Боманц се вгледа в Господарката от друг ъгъл. Забеляза полъх от страх да преминава през безупречното Й лице.
— Ардат — каза Й той и видя, как страхът се превръща в примирение.
Ардат беше сестра ми.
— Имала си близначка, която си убила и си приела името й. Истинското ти име е Ардат.
Ще съжаляваш за това! Ще намеря името ти…
— И защо ме заплашваш? Не ти мисля злото!
Нараняваш ме, като осуетяваш плановете ми. Освободи ме!
— Хайде, стига, не се дръж като дете! Защо ме насилваш? Това ще ни струва агония и енергия и на двамата. Искам само да открия отново знанията, които са загинали заедно с Теб. Няма да Ти струва нищо да ме научиш. Няма да Ти навредя. Може дори по този начин да подготвя света за завръщането Ти.
Светът вече е готов за това, Боманц!
Той се изкиска:
— Това е маската на антикваря. Не е истинското ми име, Ардат. Нужно ли е да се караме?
Мъдреците казват, че трябва с благосклонност да се приела неизбежното. Щом се налага, тъй да бъде. Ще се постарая да съм благосклонна.
Да, когато на прасетата им пораснат криле! — Помисли си Боманц.
Усмивката на Господарката беше подигравателна. Тя добави още нещо, но той не го разбра, защото в главата му отекваха чужди гласове. В първия миг си помисли, че Властелина се пробужда, но гласовете се носеха във физическите му уши, там вкъщи.
— О, проклятие!
Вятърни чанове в тръстиката.
— Клит е заел позиция! — Този глас беше на Побойника. Присъствието му в стаята вбеси Боманц и той хукна.
— Помогни ми да го махна от стола! — Това беше Стенс.
— Няма ли да го събудим? — попита Слава.
— Духът му скита из Могилните земи. Няма да научи нищо, освен ако не се натъкнем едни на други там!
Грешиш, помисли си Боманц. Грешиш, ти, глупаво, неблагодарно копеле! Старецът ти не е глупак. Той реагира на признаците дори когато не иска да ги забелязва.
Драконовата глава се завъртя, докато бързаше покрай нея. По петите му се разнесоха подигравки. Омразата на мъртвите рицари го заля, а той продължаваше да тича нататък…