— Занесете го в ъгъла. Побойник, амулетът е под плочата на огнището в колибата. Този проклетник Мен Фу! За малко да провали всичко! Искам да докопам глупака, който го прати там горе. Този алчен идиот не се интересуваше от нищо друго, освен от собствената си личност!
— Е, поне взе Наблюдателя със себе си — обади се Слава.
— По чиста случайност. Извадихме късмет!
— Нямаме време, нямаме време — настоя Побойника. — Хората на Клит вече са нападнали казармите!
— Тогава се махай оттук! Слава, ще спреш ли да зяпаш стареца? Трябва да отида там, преди Побойника да стигне Могилните земи. Великите трябва да научат какво правим!
Боманц подмина могилата на Лунното куче. Долавяше ясно раздвижването в нея и продължи да тича. Един призрак затанцува пред него. Беше прегърбен, злолик призрак, който го прокле поне хиляда пъти.
— Нямам време за това, Бесанд! Но ти беше прав! — Той прекоси стария ров и подмина изкопа. Наоколо скитаха непознати. Непознати и Възкресители при това. Откъде ли бяха дошли? От скривалищата в Старата гора, може би?
По-бързо! Трябва да побързам, помисли си той. Този глупак Стенс смята да ме последва навътре!
Тичаше като в кошмар, имаше чувството, че забързаните му стъпки не го пренасят и на сантиметър по-напред. Кометата сияеше в небесата, вече достатъчно ярка, за да хвърля сенки.
— Прочети инструкциите отново, за да сме сигурни — обади се Стенсил. — Моментът не е от жизнено значение, стига да не подраниш с нещо!
— Не трябва ли първо да го вържем, а? Просто за всеки случай?
— Нямаме време. Не се безпокой за него! Няма да се върне, докато не стане твърде късно!
— Да, но ме притеснява!
— Тогава му метни едно килимче и да действаме! И говори по-тихо! Не искаш да събудиш мама, нали?
Боманц се хвърли към светлините на града… Хрумна му, че в това състояние нямаше нужда да бъде късокрак дебелак, на който не му стига дъх. Промени представата си и ускори крачка още повече. Скоро пресрещна Побойника, който тичаше към Могилните земи с амулета на Бесанд. Антикварят оцени собствената си поразителна подвижност по очевидната тромавост на Побойника. Движеше се бързо, да!
Щабът на Стражата гореше. Около казармите се водеха тежки боеве и коларите на Побойника предвождаха атакуващите. Неколцина войници бяха успели да се измъкнат от капана. Боевете се пренасяха в града.
Боманц стигна до магазина си. На горния етаж Стенсил каза на Слава:
— Сега започваме!
Докато магьосникът катереше стълбите, синът му поде:
— Дъмни. Ъм мюджи дъмни…
Антикварят влетя със замах в собственото си тяло. Пое властта над мускулите си и се смъкна на пода. Слава изпищя.
Боманц я запрати със сила в стената. При падането си тя счупи няколко безценни антики, а магьосникът изстена в агония, когато всички болки на старото му тяло се стовариха в съзнанието му. Проклятие! Язвата направо му разкъсваше вътрешностите! Обърна се и сграбчи сина си за гърлото, като го накара да млъкне, преди да е довършил напева. Стенсил беше по-млад и по-силен. Успя да се надигне, пък и Слава се нахвърли върху Боманц, тъй че той отстъпи.
— Никой да не мърда! — изръмжа антикварят.
Стенсил разтри гърлото си и изхъхри нещо.
— Смяташ ли, че няма да посмея? Хайде да видим! Не ме интересува кой си ти, но няма да си човекът, който ще освободи онази твар там!
— Откъде разбра? — дрезгаво попита младежът.
— Държеше се странно. И имаш странни приятели. Надявах се, че греша, но не поемам рискове. Трябваше да си спомниш за това!
Стенсил извади нож и в очите му проблесна лед.
— Съжалявам, татко, но някои неща са по-важни от хората!
Слепоочията на Боманц пулсираха.
— Дръж се прилично! Нямам време за игрички! Трябва да спра Побойника!
Слава също извади нож и пристъпи една крачка напред.
— Изпитваш търпението ми, сине!
Момичето скочи. Боманц изрече една-единствена ключова дума и нападателката му се удари с главата напред в масата. Свлече се на пода — приличаше досущ на вързоп с бельо. След секунди се отпусна още повече. Мяукаше като ранено котенце.
Стенсил падна на колене.
— Съжалявам, Слава! Съжалявам!
Боманц пренебрегна собствената си емоционална агония. Живакът от доскоро поставената на масата купа се беше разлял, той го разстла и промърмори думите, с които превръщаше повърхността му в огледало към далечните събития. Побойника беше изминал две трети от пътя през Могилните земи.