Пожарите още горяха, но боевете бяха стихнали. Оцелелите и от двете страни знаеха, че е твърде късно, за да победи мечът. Бяха се обърнали към Могилните земи и очакваха развитието на събитията. Боманц се присъедини към зяпачите.
Кометата сияеше толкова ярко, че Могилните земи се виждаха ясно.
Могъщ земетръс разтърси земята и магьосникът се олюля. Отвъд границата могилата, в която спеше Ловеца на души, експлодира. Отвътре бликна болезнено сияние и от останките се надигна нечовешки силует, ярко очертан на фона на светлината.
Присъстващите се молеха или ругаеха в зависимост от нагласата си.
Тръпките продължаваха. Отваряха се могила след могила. Един по един Десетте, Които Били Покорени излязоха навън в нощта.
— Побойник — промърмори Боманц, — надявам се да изгниеш в Ада!
Беше му останала само една възможност — почти невероятна. Тя яздеше на сведените от времето рамене на един дебел старец, чиито умения и сила не бяха в най-добро състояние.
Той призова най-силните си заклинания, най-могъщите си магии и всички мистични фокуси, които бе разработил през тридесет и седемте години самотни нощи, и тръгна към Могилните земи.
Хората протягаха ръце да го спрат, но не го последваха. От тълпата една старица се провикна:
— Бо, недей! Моля те!
Но той продължи напред.
Могилните земи се бяха раздвижили. Сред руините скитаха призраци, а Великата могила се тресеше и от нея блъвна пръст. Огромна крилата змия се издигна в нощта с величествен крясък. В Могилните земи заплющяха струите на драконовия огън.
Мъдри зелени очи следяха напредъка на Боманц.
Дебелият дребосък крачеше през хаоса, изразходвайки арсенала си от заклинания. Беше обгърнат от огън.
35.
Могилните земи, от зле към по-зле
Върнах писмото на Гарвана в кожения му плик, отпуснах се по гръб върху леглото от клони и оставих ума си да се рее. Толкова драматично го беше разказал Гарвана! Чудно обаче откъде се беше сдобил с тези сведения. От съпругата ли? Все някой бе записал края на историята и е трябвало да скрие онова, което са намерили по-късно. Какво всъщност беше станало с жената на магьосника? Тя не се споменаваше в легендата. Нито пък синът, ако става въпрос за това. Популярните разкази споменаваха само и единствено Боманц.
Но имаше и още нещо. Нещо което съм пропуснал? А, да! Онова, което и аз самият знаех от собствен опит — името, което беше употребил Боманц. То, очевидно, се бе оказало недостатъчно могъщо…
Бях го чувал и преди, при също толкова ужасни обстоятелства — в Хвойноград, докато съперничеството между Господарката и Властелина доближаваше връхната си точка.
Тя беше застанала в замъка от едната страна на града, а Властелина се опитваше да се измъкне през друг от отсрещния хълм. Ние пък открихме, че Покорените имат намерение да навредят на Отряда веднага щом кризата приключи. По заповед на Капитана дезертирахме. Отвлякохме един кораб и докато бързахме да напуснем пристанището, съпругът и жена му се сражаваха над горящия град и битката достигна апогея си. Господарката се оказа по-силна…
Гласът на Властелина разтърси света, докато той даваше воля на последния изблик на разочарованието си. Беше я нарекъл със същото име, което Боманц мислеше за всесилно. Очевидно, дори Властелина можеше да сбърка.
Едната сестра беше убила другата и може би — а може би не! — бе заела мястото й. Ловеца на души — нашият някогашен работодател и организатор на заговор да узурпира Господарката, както се доказа по време на великата битка в Чар — също беше тяхна сестра. Значи в семейството бяха най-малко три и едната се казваше Ардат — но очевидно не тя се беше превърнала в Господарката.
Може би бях попаднал на нещо…
Всички тези списъци там, в Дупката! И родословните дървета. Трябваше да се намери жена на име Ардат, а после да се издири и кои са били сестрите й…
— Все е някакво начало — промърморих. — Нищожно, но е редно от някъде да се започне!
— Какво?
Бях забравил за Чудака, но предполагам, че той нямаше намерение да се възползва и да избяга — беше прекалено изплашен.
— Не, няма нищо!
Навън бе започнало да се смрачава. Ръмежът продължаваше и навън, в Могилните земи, се носеха светлинки. Потръпнах. Това ми се струваше нередно. Запитах се как ли се справят Гоблин и Едноокия, но не смеех да ги безпокоя. Свит в ъгъла, Ловеца похъркваше тихо. Псето Жабоубиец лежеше по корем и издаваше сънено сумтене, но пробляскващото му око подсказваше, че е все тъй нащрек.