Обърнах малко повече внимание на Чудака. Той трепереше, и то не само от вечерния хлад. Беше напълно уверен, че ще го убием. Посегнах към него и положих длан на рамото му.
— Всичко е наред, синко. Няма да ти сторим зло. Дължим ти го, задето си се грижил за Гарвана!
— Наистина ли е Гарвана? Същият, който е баща на Бялата роза?
Хлапето знаеше легендите, а?
— Да. Само дето й е осиновител.
— Тогава не ме е излъгал за нищо. Участвал е в кампанията в Защитника!
Това ми се стори забавно, тъй че му обясних с усмивка:
— Доколкото познавам Гарвана, той не лъже. Само редактира истината.
— А вие наистина ли ще ме пуснете?
— Когато сме в безопасност.
— О! — Май изявлението ми не го успокои особено.
— Да речем, че ще стане, когато стигнем границата на Равнината на страха. Там ще си имаш предостатъчно приятелчета!
Искаше му се да навлезе в дискусия защо толкова настояваме да се противопоставим на Господарката, но не му позволих да ме въвлече. Не ме бива да посвещавам хората на каузата. И бездруго не ми е лесно да разбера собствените си мотиви и да си ги обясня. Може би Гарвана ще успее да му разясни положението, след като двамата магьосници го върнат.
Нощта ми се струваше безконечна, но след около три вечности, които се проточиха докъм полунощ, чух нестабилни стъпки.
— Знахар?
— Вътре съм — отзовах се. Беше Гоблин. Без осветление не можех да различа изражението му както трябва, но останах с впечатление, че новините не са добри. — Проблем ли има?
— Да. Не можем да го изведем.
— За какво, по дяволите, става дума? Какво точно имаш предвид?
— Имам предвид, че не ни стигат уменията. Не притежаваме нужния талант. За това ще ни трябва човек с повече могъщество, отколкото имаме ние. Не сме кой знае какво, Знахар! Просто фокусници с по няколко подръчни заклинания. Може би Мълчаливия може да се справи… Той владее друг тип магия.
— Е, вие си знаете! Къде е Едноокия?
— Почива си. Беше му доста тежко. Наистина го разтърси онова, с което се сблъска там.
— И какво беше то?
— Не знам, аз само следях жизнената му нишка — и се наложи да го издърпам, преди и той да се заклещи. Разбрах само, че няма да измъкнем Гарвана без чужда помощ.
— По дяволите! — промърморих. — Че и дяволите са нагазили до гуша в лайна… Гоблин, Няма да се справим със задачата, ако Гарвана не ни е подръка, за да ни помогне. Не разполагам с нужните умения. Никога няма да преведа и половината от онези документи!
— Дори и с помощта на Ловеца ли?
— Той чете телекуре и само толкова. Това и аз го мога, просто ми отнема повече време. Гарвана сигурно познава и диалектите. Част от онова, което е превел, е на тях. А остава и въпросът какво точно е правил в Могилните земи. Защо отново се престори на умрял и избяга, зарязвайки дори Глезанка…
Може би прибързвах със заключенията — често ми се случваше. Или пък просто страдах от човешката склонност за свръхопростяване, като си мислех, че ако върнем Гарвана, всичките ни проблеми ще се разрешат.
— И какво ще правим сега? — зачудих се на глас.
Гоблин се изправи.
— Не знам, Знахар! Нека Едноокия се посъвземе малко и да видим срещу какво сме изправени. След това ще преценим! — и излезе.
Легнах и се опитах да заспя. Всеки път, когато потъвах в дрямка, ме сполитаха кошмари за тварта, която лежи в калното езеро, в което се бяха превърнали Могилните земи.
36.
Трудни времена
Едноокия ми се стори потресен.
— Ужасно беше — каза той. — Я изкарай картата, Знахар!
Така и сторих.
Чернокожият ми посочи едно място:
— Той е тук и е заседнал. Изглежда, че е изминал целия път до центъра по пътеката на Боманц, а после, на излизане, е срещнал неприятности.
— Как точно? Изобщо не разбирам какво става!
— Ще ми се да можеше да влезеш там. Това е царство на ужасни сенки… Но е невъзможно и май трябва да се радвам. Защото ти непременно би опитал.