— Къде е хлапето? — попита той.
Дори не бях забелязал отсъствието му, но не се изненадах.
— Няма го. Как смяташ да носим Гарвана?
Моят отговор сам излезе от гората: Ловеца. Изглеждаше доста оръфан, но в отлично състояние, Псето Жабоубиец беше покрито с кръв. Стори ми се по-оживено, отколкото го бях виждал досега.
— Да го махаме оттук! — настоя Ловеца и пристъпи към единия край на носилката.
— Вещите ти…
— Нямаме време!
— Ами каруцата? — Хванах другия край на носилката.
— Забрави за нея. Сигурен съм, че ще я намерят. Мърдай!
Е, мръднахме и го оставихме да ни води. Попитах:
— За какво беше целият този шум?
— Хванах ги неподготвени.
— Но…
— Дори и Покорен може да бъде изненадан. Пести си силите! Не е мъртъв.
През следващите няколко часа просто механично местехме крака и не поглеждахме назад. Ловеца наложи бърза крачка.
С крайчеца на съзнанието си, обитавано от наблюдателя в мен забелязах, че Псето Жабоубиец с лекота поддържа темпото.
Гоблин пръв не издържа. Веднъж-дваж се опита да ме настигне и да ми съобщи нещо, но просто не му стигаха силите. Когато се строполи, Ловеца спря и раздразнено се озърна. Псето Жабоубиец легна в мокрите листа и заръмжа. Водачът ни сви рамене и пусна своя край на носилката.
Възприех го като знак да падна и аз — като камък.
Да вървят по дяволите дъждът и калта! По-добре нямаше да ми стане!
Богове, ръцете и раменете ми се късаха от болка. Там, където мускулите преминаваха във врата, чувствах поток от огнени иглички.
— Така няма да стане — заявих, след като успях да си поема дъх. — Прекалено сме остарели и изнемощели!
Ловеца огледа гората. Псето Жабоубиец се надигна и подуши влажния ветрец. Положих куп усилия да се обърна натам, откъдето бяхме дошли, опитвайки се да отгатна в каква посока побягнахме.
На юг, разбира се. На север нямаше смисъл, а изтокът или западът биха ни извели съответно в Могилните земи и при реката. Но ако продължавахме да вървим на юг, щяхме да излезем на пътя за Веслоград, там където завиваше покрай Великия Трагик. А тази отсечка със сигурност щеше да бъде патрулирана.
След като поне отчасти си успокоих дишането и сърцето ми спря да гърми като тъпан в ушите, вече чух и реката. Намираше се на не повече от сто метра, разпенена и тътнеща както винаги.
Ловеца се отърси от съзерцанието си.
— Тогава ще опитаме с измама…
— Гладен съм — обади се Едноокия и аз осъзнах, че и моите черва стържат.
— Е, предполагам, че и още ще огладнеем!
Той се усмихна вяло. Вече имаше достатъчно сили да прегледа Гоблин.
— Знахар! Искаш ли да го видиш как е?
Странно как враждата им се изпарява, когато настъпят трудните мигове!
37.
Гората и отвъд
Отминаха два дни преди да похапнем — и то благодарение на уменията на Ловеца. Ненапразно носеше това име. Два дни прекарахме в игра на криеница с патрулите. Ловеца наистина познаваше добре горите. Изчезнахме в дълбините им и продължихме на юг с по-умерена крачка. След два дни той се почувства достатъчно спокоен, за да ни остави да запалим огън. Не беше кой знае какво — оказа се неимоверно трудно да намерим годно за горене дърво. Така че огънят беше по-полезен за духа ни, отколкото за телата.
Нещастието ни се уравновесяваше от надигащата се надежда. Такава е историята на двете ни седмици в Старата гора. По дяволите, дори преходът през насечена местност, далеч от пътя, се оказа също толкова бърз, колкото пътуването по самия път, че и повече. Бяхме наполовина по-оптимистично настроени, когато приближихме южния край на горите.
Съблазнявам се да се впусна в описания на злочестините ни или на споровете ни за Гарвана. Двамата магьосници бяха убедени, че така няма да му помогнем, но така и не успяха да измислят друг начин, освен да го влачим със себе си.
А аз носех на раменете си и друг товар, досущ като голяма канара.
Гоблин ме посвети в него през втората нощ, докато Ловеца и Псето Жабоубиец ловуваха. Прошепна ми:
— Стигнах по-далеч от Едноокия, почти до центъра. Вече знам защо Гарвана не се е измъкнал.