Зачудих се дали някой от тях ще има куража да довърши Гарвана… Стомахът ми се разбунтува. Краката ми вече поддаваха. Опитах се да изпълня съзнанието си с празнота. Втренчих се в пътя на три стъпки пред краката си и, задъхан, продължавах да тичам. Броях крачките. На всеки сто започвах отначало.
Проклет да е бодежът в хълбока ми! Кон… Да, бих могъл да открадна кон. Продължавах да си го повтарям, съсредоточен върху тази възможност, докато сенките изникнаха пред мен и войниците се развикаха, а аз отскочих в житната нива с хрътките на Господарката по петите си.
Почти бях успял да им се измъкна. Почти! Но тогава от небесата се спусна черна сянка. Въздухът свистеше покрай ръбовете на килимчето и миг по-късно мракът ме погълна.
Приветствах го като край на нещастията си и се надявах да е завинаги.
Когато се свестих, вече беше светло. Почувствах хлад, но навсякъде по северните краища е студено. Бях на сухо. За пръв път от седмици се намирах на сушина! Припомних си дългия си бяг и се сетих за сребърната луна. Небе, достатъчно ясно, за да се вижда луната? Изумително!
Отворих едното си око. Намирах се в стая с каменни стени — приличаше ми на килия. Под себе си напипах повърхност, която не беше нито твърда, нито мокра. Откога не бях лежал на сухо легло? Май последното беше в „Синия Уили“.
Долавях и мирис… Храна! Гореща храна, поставена на поднос на една ръка разстояние от главата ми върху малка масичка. Беше някаква помия с вид на преварена яхния. Но, Богове, само колко добре ухаеше!
Надигнах се толкова енергично, че ми се зави свят и за малко да припадна. Храна! Всичко друго да върви по дяволите, но започнах да се тъпча като умиращ от глад звяр, какъвто и бях.
Не бях свършил още, когато вратата с трясък експлодира навътре и се блъсна в стената, а в килията тежко влезе тъмен силует. Така си и останах с лъжица на половината път между купата и устата ми.
Тази твар човек ли беше? Отстъпи встрани с готово за удар оръжие.
Последваха я четирима войници, но изобщо не им обърнах внимание, прекалено изненадан от гиганта. Беше човек, така си е, но по-едър през живота си не съм виждал. А и бе гъвкав и пъргав като елф, при все размера си.
Войниците се разделиха по двойки от двете страни на вратата и отдадоха чест.
— Какво става? — поисках да зная, твърдо решен да падна с подигравателна усмивка на уста. — Няма барабани? Няма фанфари?
Предполагах, че сега ще се срещна с похитителя си.
Е, щом е гарга, рошава ще е. Шепота се появи на вратата.
Бях по-стреснат да я видя, отколкото от драматичното нахлуване на грамадния й любимец. Предполагаше се, че тя се намира на западната граница на Равнината… Освен ако… Не се сещах за разумна причина, но червеят на съмнението вече ме подяждаше. Бях прекарал твърде дълго време, откъснат от своите.
— Къде са ръкописите? — притисна ме тя без встъпителни слова.
Широката усмивка за малко да ми цепне лицето. Бях успял! Не бяха заловили останалите… Но възторгът ми бързо угасна. Зад гърба на Шепота имаше още войници, а те носеха носилка. Гарвана. Стовариха го грубо на отсрещния нар.
Гостоприемството им нямаше равно. Килията беше голяма, имаше предостатъчно място затворникът да протегне крака.
Пак се ухилих.
— Е-е, не бива да задаваш такива въпроси! На мама няма да Й хареса! Помниш ли колко се ядоса Тя последния път?
Шепота винаги е била хладнокръвна. Дори когато водеше Бунта, никога не оставяше чувствата да й се пречкат. Така че ми напомни:
— Смъртта ти може да се окаже неприятна, лечителю!
— Все си е смърт!
Бавна усмивка плъзна по обезцветените й устни. Не беше красавица и подобна зловеща гримаса с нищо не подобряваше вида й.
Схванах какво има предвид обаче. Дълбоко в мрака в мен нещо нададе вой и се разпищя като набучена на шиш маймунка, но сдържах повика към паника. Сега беше именно удобният момент — ако изобщо има такъв — да се държа като брат от Черния отряд. Трябваше да печеля време. Трябваше да дам на останалите възможно най-голяма преднина.
Тя вероятно четеше мислите ми, както си стърчеше там, ухилена.
— Няма да стигнат далеч. Може да се скрият от магиите, но не и от хрътките ни!
Сърцето ми падна в петите.
В същия миг, сякаш предварително призован, пристигна куриер. Прошепна нещо в ухото на Шепота и тя кимна. После се обърна към мен: