— Иначе не бих Те и повикал.
— Отново ми правиш услуга.
— Само в името на самосъхранението ми.
— Според мен, както се казва, скачаш от тигана право в огъня. Шепота изгуби мнозина войници днес. Кой ги уби?
— Не знам. Гоблин и Едноокия… — и млъкнах.
Проклета да е замаяната ми глава, проклет да е и привлекателният Й глас. Вече бях издал прекалено много.
— Не са били те. Не разполагат с уменията да призоват нещо подобно. Видях телата…
— Тогава не знам.
— Вярвам ти. Но дори и така… И по-рано съм виждала подобни рани. Ще ти покажа, преди да тръгнем за Кулата!
Съмнявал ли се бях някога в крайната Й цел?
— След като приключиш с огледа, си отбележи, че последния път, когато по този начин са умирали хора, е било, докато съпругът ми властваше над света.
Фактите просто не съвпадаха. Започвах да се притеснявам — най-вече за собственото си бъдеще.
— Той се е раздвижил — много по-рано от очакваното. Никога ли няма да легне в мир и да ме остави да си върша работата?
Нещо се размърда в съзнанието ми. Едноокия беше споменал, че някаква твар се е измъкнала. Гарвана е останал заклещен, защото тя…
— Тъп проклет Гарван, пак го направи!
Имах предвид, че предишния път, когато останал насаме и се опитал да се погрижи за Глезанка, за малко да допусне Властелина да се измъкне през Хвойноград.
— Какво си направил този път? — промърморих.
И защо ли тварта би последвала групата и би защитавала Едноокия и останалите?
— Значи това е Гарвана? — попита Тя.
Втора издънка на сметката на Знахаря. Какво ми ставаше, та не можех да си държа езика зад зъбите?
Господарката се приведе над неподвижния мъж на съседния нар и отпусна длан на челото му. Гледах изпод вежди и с разфокусиран поглед — не можех да се взра в нея пряко, имаше мощ, която би разколебала и камък.
— Скоро ще се върна — обеща Тя и тръгна към изхода. — Не бой се. В отсъствието ми ще бъдеш в безопасност!
Вратата се затвори.
— Да бе — прошепнах, — в безопасност от Шепота, може би… Но каква безопасност и с теб самата наоколо? — и огледах стаята, като се чудех дали има начин да сложа край на живота си.
Шепота дойде да ме заведе до мястото на касапницата, където хрътките и войниците бяха догонили Едноокия и Гоблин. Не беше хубава гледка, честно казано. За последно видях подобно чудо, когато тръгнахме да гоним форвалака в Берил, преди да се присъединим към Господарката. Запитах се да не би чудовището да се е върнало и отново да преследва Едноокия. Но го бяха убили по време на битката в Чар. Или може би?…
Да, но Хромия беше оцелял…
О, да, дяволите да го вземат — и още как! Само два дни след като Господарката замина — стоях затворен в старата крепост в Дяла, както научих, — се появи и той. Беше кратко, „приятелско“ посещение в името на старата ни дружба.
Усетих присъствието му, още преди да го видя в действителност, и ужасът за малко да ме свали на колене.
Как бе разбрал?… Шепота — естествено, че тя му беше казала!
Той влезе в килията ми, възкачен на миниатюрен килим. Името вече не му съответстваше напълно — не можеше да се оправя без килимчето. Беше само сянка от предишното същество, човешка руина, съживена чрез магия и налудничава, огнена воля.
Влетя при мен и повися наоколо, докато ме оглеждаше. Направих всичко възможно да се престоря на спокоен, но не успях.
Глас като дъх от отвъдното отекна в помещението:
— Твоят миг настъпи. Краят на историята ти ще бъде дълъг и мъчителен. И ще се наслаждавам на всеки момент от него!
— Съмнявам се — продължавах да се правя на смел. — Мама няма да остане доволна, че си играеш с Нейния затворник!
— Да, но Тя не е тук, лечителю… — и той леко се отдръпна. — Скоро ще започнем. След като ти оставим време за размисъл…
Зад гърба му се разнесе къс налудничав кикот. Не съм сигурен дали го беше издал той, или пък Шепота, която стоеше в коридора и наблюдаваше сцената.
Друг глас се намеси:
— Не позна, Тя е тук!
Те застинаха. Шепота пребледня, а Хромия някак се спихна в себе си.
Господарката се материализира от нищото, предшествана от златни искри. Не каза и дума повече. Покорените също не проговориха, защото нямаше с какво да се оправдаят.
Умирах от желание да вмъкна някоя от прословутите си забележки, но благоразумието ми надделя. Вместо това се помъчих да се смаля. Да се превърна в хлебарка. Да стана незабележим.