Само че хлебарките ги размазват под тежките ботуши…
Господарката най-сетне заговори:
— Хром, ти си имаш задача. Не си спомням да съм позволявала да изоставяш поста си! Въпреки това си го направил — за пореден път. Резултатът е същият като в Розоград, когато се измъкна, за да саботираш Ловеца на души…
Хромия се спихна дори още повече.
Това се случи преди толкова много време, да му се невиди! Един от подлите ни номера срещу тогавашните Бунтовници. Стана така, че Бунтът нападна щаба на Хромия, докато той се бе измъкнал, за да се опита да изложи Ловеца на души.
Значи Глезанка в Равнината не дремеше… Почувствах се по-добре. Това беше потвърждение, че движението ни не се е разпаднало.
— Върви! — нареди му Господарката. — И знай това: няма да ти прощавам повече! Оттук нататък ще живееш по железните правила, измислени съпруга ми. Следващия път ще ти бъде последен. За теб и за всички останали, които ми служат. Разбрахте ли ме? Шепот? Хром?
Разбираха я. И се погрижиха да изразят разбирането си с цял порой слова.
Имаше смисъл, недостъпен за мен, и под нивото на простите думи, защото те се отдалечиха напълно убедени, че продължението на съществуването им зависи от безспорната и непоклатима изпълнителност — не просто подчинение на буквата на закона, а на духа му. Тръгнаха си с вид на обречени. Господарката избледня в мига, когато вратата на килията се затвори. Появи се в плът малко след залез-слънце. Все още кипеше от гняв. Бях подслушал разговорите на пазачите и знаех, че и Шепота е върната обратно в Равнината. Там положението се влошаваше и намиращите се на място Покорени не успяваха да се справят.
— Покажи им какво можеш, Глезанке! — промърморих. — Покажи им!
А аз междувременно усърдно се готвех за онези кошмари, които съдбата смяташе да ми навлече.
Стражата ме изведе от килията малко след падането на нощта. Взеха и Гарвана. Не задавах въпроси — и бездруго нямаше да получа отговор.
Килимчето на Господарката бе кацнало в главния двор на крепостта. Войниците настаниха Гарвана на него и го вързаха. Мрачен сержант ми махна да се качвам и аз. Сторих го с умение, което го изненада. Сърцето ми беше паднало в петите. Знаех къде отивам — в Кулата.
Чаках половин час, но накрая Тя дойде. Изглеждаше замислена, дори леко притеснена и несигурна. Зае мястото си в предния край на килима и се издигнахме.
Ездата върху вятърен кит е много по-удобна и далеч по-милостива към нервите на човека. Китът има плът и е голям.
Издигнахме се на височина може би триста метра и полетяхме на юг. Съмнявам се, че развивахме повече от петдесетина километра в час. Следователно полетът щеше да е доста дълъг, освен ако Тя не решеше да постъпи по друг начин.
След около час Господарката се обърна към мен. Трудно различавах чертите Й. Каза:
— Посетих Могилните земи, Знахар!
Не отговорих. Не знаех какво очаква да чуе.
— Какво сте направили? Какво са освободили твоите хора?
— Абсолютно нищо!
Тя погледна към Гарвана.
— Може би има начин… — и след време добави: — Познавам онова, което е на свобода… Спи, лечителю! Ще поговорим друг път!
Така че заспах. Когато се събудих, вече се намирах в друга килия. По униформите разбрах, че новият ми затвор е в Кулата в Чар.
39.
Гост в Чар
Дойде да ме вземе полковник от вътрешната охрана на Господарката и се държа почти любезно с мен. Още навремето нейните войници не бяха съвсем сигурни в правата ми. Горките глупчовци! Нямах място в тяхната подчинена на команди и йерархия вселена.
Полковникът ми каза:
— Тя иска да те види веднага!
Водеше си дузина души, които не ми приличаха на почетна стража, но и не се държаха като взвод за екзекуции.
Не че имаше значение. Щяха да ме заведат при Господарката дори ако се наложи да ме носят.
Така че тръгнах, като хвърлих последен поглед зад гърба си. Гарвана не беше помръднал.
Полковникът ме остави пред входа на вътрешната кула — кула в Кулата, в която малцина имаха право да влязат, а още по-малко от тях се връщаха.
— Напред! — нареди ми той. — Чух, че и преди си минавал оттук, тъй че знаеш какво да правиш!
Пристъпих през прага. Когато се обърнах, видях само каменна стена. За миг светът се завъртя около мен, сякаш ми призлява. После усещането премина и се озовах на друго място. Тя беше там и стоеше пред един прозорец — макар че нейната част от Кулата е изцяло вградена в останалото здание.