— Приближи се!
Така и направих. Тя ми посочи и аз надникнах през онзи не-прозорец към един горящ град. Над него се рееха Покорени и изстрелваха магии, които не действаха. Целта им беше редица вятърни китове, които разрушаваха града.
Глезанка яздеше един от тях и те стояха в зануляването й, където бяха неуязвими.
— Не са обаче — обади се Господарката, прочела мислите ми. — Обикновените оръжия могат да ги достигнат — тях и твоето бандитско момиченце. Но това няма значение! Реших да прекратя операциите… — и се разсмя.
— Тогава сме спечелили?
Мисля, че за пръв път успях да я засегна. Беше грешка да Й се подигравам. Емоциите можеха да я накарат да се откаже от чисто стратегическото си решение.
— Нищо не сте спечелили! Ако това е впечатлението, което би оставило оттеглянето ми, просто ще променя намеренията си!
Проклет да си, Знахар! Научи се да затваряш голямата си проклета уста в присъствието на такива хора! Иначе с нея ще си проправиш път чак до месомелачката.
След като възвърна самоконтрола си, Тя се обърна да ме погледне. Самата Господарка само на две крачки от мен?!
— Ако желаеш, бъди саркастичен в писанията си, но когато говориш, бъди готов да платиш цената!
— Разбирам!
— Така си и помислих! — Тя отново се обърна към сцената на действието.
Това далечно селище ми приличаше на Скрежоград. Един, обхванат от пламъци, кит падна, след като срещна порой от копия, хвърляни от балисти, по-големи от всички други, които бях виждал. И отсрещната страна можеше да играе тази игричка.
— Докъде си стигнал с преводите?
— Какво?!
— Ръкописите, които намери в Гората на облака и предаде на покойната ми сестра Ловеца на души, после ги отне от нея, остави ги на приятеля си Гарвана и на свой ред ги прибра и от него. Ръкописите, които според теб щяха да осигурят път към победата.
— А, онези ръкописи ли? Ха! Не върви особено добре!
— Не би и могъл да се справиш. Онова, което търсиш, не се намира там.
— Но…
— Тръгнал си по грешен път. Да, знам! Боманц ги е съставил, значи в тях сигурно се крие истинското ми име, нали така? Само че това е легенда и май само съпругът ми остана да вярва в нея… — Тя внезапно охладня. — Цената на победата в Хвойноград.
Той също научи твърде късно урока на Боманц.
— Аха, значи си забелязал! Разполагаше с достатъчно информация, за да извлечеш поука от случилото се… Не. Името ми не е там, но неговото се намира вътре. Ето защо ръкописите толкова зарадваха сестра ми. Тя видя възможност да ни свали и двамата. Познаваше ме добре. В крайна сметка сме израсли заедно! Защитени бяхме една от друга само от най-заплетената паяжина, която може да се изтъче. Когато тя ви нае в Берил, имаше само амбицията да ме свали. Но когато й доставихте онези документи…
Стори ми се, че Тя по-скоро размишлява на глас, отколкото обяснява. Порази ме внезапно прозрение.
— Ти не знаеш името му!
— Бракът ни не беше по любов, лечителю! Представляваше просто твърде крехко съюзничество. А сега ми кажи как да се сдобия с онези документи?
— Няма начин.
— Тогава всички ще загубим. Такава е истината, Знахарю! Докато спорим и относителните ни съюзници се мъчат да си прегризат взаимно гърлата, общият ни враг къса оковите си. Ако Властелина се освободи, твърде много хора ще са умрели за нищо!
— Убий го!
— Не е възможно.
— В града, където съм роден, разказват легенда за човек с такова могъщество, че дръзвал да се подиграва с боговете. Накрая мощта му се оказала без никаква стойност, защото имало един, срещу когото дори боговете били безсилни.
— За какво говориш?
— Ако перифразирам старата поговорка, смъртта побеждава всичко. Дори Властелина не би могъл да се преборва с нея и да печели непрестанно.
— Има си начини — призна тя. — Но не и без онези ръкописи. А сега се върни в покоите си и помисли. Пак ще поговорим! — и отново се обърна към умиращия град.
Внезапно осъзнах откъде трябва да мина, за да изляза. Мощен тласък ме поведе към вратата. Последва миг на главозамайване и се озовах отвън. Полковникът пристигна задъхан и ме върна в килията ми.