Но имаше и друг проблем. Горивомерите показваха, че горивото е около една четвърт. Ще трябва да помисли за нещо друго.
33.
Кат беше в канцеларията на Варгас. Нямаше стол, на който да седне, и затова стоеше като новобранец пред командира си.
— Вилата ми е обрана — каза той.
Варгас се изправи.
— Какво?
Изглеждаше изненадан. Кат установи това с облекчение и реши да се възползва.
— Сметнах, че трябва да ви дам възможност да ми обясните, преди да отнеса въпроса до мистър Принс.
— До кого?
— До Анакондата.
Варгас се смути, а Кат се наслаждаваше.
— Мистър Елис! Няма да е необходимо да разговаряте с Анакондата за това. Моля, кажете ми какво е изчезнало от вилата ви?
— Само един доста скъп транзистор „Сони“ и пистолет „Смит и Уесън .357 Магнум“. Не ме е грижа за транзистора, но бих желал да си получа пистолета.
— Мистър Елис — каза пламенно Варгас, — незабавно ще се заема със случая. Можете да бъдете сигурен, че нещата ще ви бъдат върнати.
Кат тъкмо мислеше да му благодари, когато един индианец с униформа на прислужник нахлу в стаята и започна да бръщолеви нещо на испански, жестикулирайки възбудено. От това, което му каза, Варгас се разстрои още повече.
— Мистър Елис, извинете ме, започвам разследването.
— Какво се е случило? — запита Кат, като посочи индианеца.
— Извършено е убийство — каза Варгас.
Кат изпита панически страх, но се надяваше, че изглежда като изненадан от новината.
— О! Кого са убили?
— Човек от персонала.
— Смятате ли, че това може да има връзка с обира във вилата ми?
— Трябва ми време да си изясня този въпрос — отговори Варгас. — Моля да ме извините. Имам много работа.
Кат го остави да дава нарежданията си на прислужника. На излизане от стаята хвърли един поглед в комуникационния център. Толкова оборудване, а няма никаква възможност да го използва. Смяташе, че Анакондата би му позволил да проведе един телефонен разговор.
Върна се във вилата, за да вземе душ и да се преоблече. Мег също се обличаше.
— Е, ще рискуваме ли с джунглата? — запита тя.
— Надявам се, че няма да ни се наложи. Ако се отстранят някои трудности, ще можем да излетим оттук.
— Предпочитам го пред варианта да вървим пеша, ако изобщо такова нещо е възможно.
— Докладвах за обира на Варгас. Беше шокиран. Според мен, ако Принс е наредил вилата да бъде претърсена, би казал на Варгас, а той наистина изглеждаше изненадан. Не може да е толкова добър актьор.
— Така ли? — запита Мег. — Доколкото си спомням, в Богота точно той те убеди, че е полицай.
— Мисля, че не се преструваше. Сигурно е полицай, но нечестен. Щеше ми се да не е ченге.
— Какво ти пука?
— Вече са намерили тялото на Дени и не бих искал опитен полицай да води разследването.
— Разбира се. И все пак, ако се измъкнем оттук утре, на него не му остава много време да си играе на полицай.
— Може би не, но него не го ограничават следствените процедури, нали? Обеща да ми върнат транзистора и пистолета. Няма да се изненадам, ако започне да бие персонала, докато някой не си признае. Това място е като средновековно владение на някой барон. Доколкото познавам Принс и Варгас, няма да им е трудно да сторят това.
Мег въздъхна:
— Караш ме да се чувствам ужасно.
— Извинявай, не зная защо добавям притесненията си към проблемите, които вече имаме. От нас се иска да изкараме това денонощие колкото е възможно по-спокойно.
— И какво ще правим след това? Все още не си ми говорил за намеренията си.
— Пилотът, който ни докара, обикновено работи по хеликоптера рано сутрин. Имах друга идея за малкия самолет „Моол“, но в него няма достатъчно гориво, а и бих предпочел старият Ханк да ни откара оттук в хеликоптера. Какво мислиш?
— Звучи добре.
— Уговори ли мача?
— Още не. Реших, че още е рано.
— Ако изкараме Принс и Джинкс на кортовете утре сутринта, може би ще успеем да ги принудим да отидат до хеликоптера.
— И Принс ли?
— Ти, Джинкс, Дел и аз. Решил съм да оставя Принс с куршум в главата.
— Можеш ли да го направиш?
— Снощи го сторих на Дени. Няма да ми е трудно да дръпна спусъка и срещу Принс. — Кат й отпрати една предизвикателна усмивка. — Мръсна работа е, но някой трябва да я свърши.