Стояха на крилете и се оглеждаха. Движеха се по течението, брегът се намираше на стотина метра и дърветата преминаваха бавно покрай тях. Кат погледна нагоре по реката и видя как параходът завиваше, за да се върне при тях.
— Хей, Кат!
Беше гласът на Джинкс. Звучеше съвсем както преди.
Кат я погледна през корпуса. Помисли си, че изглеждат нелепо — застанали върху крилете на един обърнат самолет в средата на река Амазонка, с екипи за тенис.
— Какво има? — отговори той.
— За такова пилотиране можеш да си загубиш разрешителното.
Кат избухна в смях.
— Шегуваш ли се? Какво разрешително?
Епилог
Кат приготвяше сандвич в кухнята, когато домофонът иззвъня. Обаждаше се охраната от портала.
— Дошъл е някой си мистър Дръмънд, мистър Катлидж. Познавате ли го?
— Да. Прати го в къщата.
Прекоси къщата с босите си крака, като пътьом захвърли чорапите си в пералнята и отвори входната врата.
Беше Джим. Изглеждаше по-свеж, отколкото последния път в хотелската стая във Вашингтон — обръснат, а костюмът му изгладен хубаво.
— Здрасти! — поздрави той.
— Влизай, влизай — отговори Кат, като пораздрусваше ръката му. — Каква изненада! Щастлив съм да те видя!
— Прекачвам се от един самолет на друг и имам два часа престой — каза Джим. — Реших да мина да ти се обадя. Извинявай, че не те потърсих по-рано.
— Не се притеснявай за това. Радвам се, че си тук — отговори Кат, потупвайки го по гърба. — Извини ме заради охраната, но откакто излъчиха филма на Мег по програмата „Днес“, сме обект на постоянно внимание от страна на пресата. Джинкс и Мег играят тенис. Хайде да изпием по една напитка в студиото, преди да им се обадим. — Заведе Джим до един кожен фотьойл и го попита: — Какво ще пиеш?
— Мисля, че имам време за един малък скоч.
Кат приготви напитките и седна на кожения диван.
— Знаеш ли? — каза той. — Мислех си, че няма да те видя повече, а имам да ти разказвам много.
— Писмото ти ми каза почти всичко. Просто исках да разбера как е момичето.
— Вече е по-добре. Отначало й беше трудно. Мисля, ти писах, че когато я намерихме, имахме доста проблеми — според психоаналитика, тя се беше превърнала в друг човек. Не говореше английски, беше забравила всичко, което се е случило до пристигането й в Картахена.
— Сега се е оправила, нали?
— Да. Започна да се съвзема още преди да напуснем джунглата. След това всичко беше до голяма степен въпрос на време. Отначало не искаше да излиза от къщи. Психоаналитикът идваше всеки ден в продължение на месец. Тя е жилаво момиче и сега е почти същата, както преди. Може би е само малко по-сериозна.
— Радвам се, че е добре. Ти получи ли си самолета?
— Да. И парите също. Ние си закарахме самолета до Богота, а оттам го взе военният аташе и го прекара през митницата. Не зная какво е станало с парите ми, но просто един ден пристигнаха тук в препоръчан пакет от Вашингтон. Предполагам, че си ги изпратил ти.
Джим се засмя.
— Аз само ги препратих. Всъщност колетът беше от Бари Хеджър. Той казва, че колумбийският пилот, който те е преследвал, е възхитен от теб.
Кат се усмихна.
— Взех си и разрешителното за пилот. Сега карам курс за летене по прибори.
— Върна ли се на работа?
— Още не съм решил какво ще правя. Вероятно ще работя като консултант по някои разработки на фирмата.
— Казваш, че мис Гревил също е тук?
— Да. Тук е, откакто се върнахме. Много помага на Джинкс. Разбират се.
— И какво ще правиш с нея?
— Мисля, че скоро ще се оженим. Засега импровизираме.
Джим се размърда в стола си.
— Разгледах досието й във ФБР. Имаше доста боклук в стил Хувър, но нищо съществено. Вече няма досие. Аз лично го пуснах през машината за унищожаване на документи. Няма я и в емиграционните списъци на митниците. Вече няма да я притесняват по летищата.
— Благодаря ти, Джим. Много съм ти задължен за това, а и за всичко останало. Без теб нямаше да стигна доникъде.
— Няма нищо. За мен е удоволствие да ти помогна.
— Не съм чул много за случилото се в джунглата, след като се измъкнахме. Стояхме в Богота толкова, колкото да уредим да се качим на самолета за Щатите.