— Половината латиноамериканци на земното кълбо… — започна Холанд.
— Този Карлос не е латиноамериканец — каза бързо Кат.
— Кучият син! — ухили се Холанд. — Мислех, че е умрял.
— Не е.
— Е, сега знам защо ме помилваха толкова бързо. Вие и Карлос работите заедно, нали?
— Просто се познаваме — отговори Кат.
— Мистър Катлидж — каза Холанд, като се отпусна, — моето време е ваше. С какво мога да ви бъда полезен?
— Какво ще кажете за едно питие? — запита Кат и стана.
— Не бих изплюл едно уиски.
Кат вдигна от бюрото едно старо списание „Тайм“ и на излизане от кабинета го пусна в скута на Холанд.
— Страница шестдесет и първа. Това ще ви запознае със случая.
Кат смеси напитките, без да бърза. Когато се върна, Холанд все още четеше. Кат му подаде чашата и седна на канапето срещу него. Холанд вдигна поглед. Лицето му изразяваше съжаление.
— Гадна история — каза той.
— Това е може би най-пълното обяснение на случая в пресата, но оттогава станаха много неща.
Кат разказа подробно на австралиеца за опитите си да намери пиратите и завърши с телефонното обаждане от Джинкс.
— Отивам да я търся — каза той. — Нуждая се от помощник. Някой, който познава района и който да ме пази от неприятности. Карлос казва, че вие сте този човек. Искате ли да дойдете с мен?
— С удоволствие!
— Ще ви платя петдесет хиляди — десет сега и четиридесет, като се върнем.
— Карлос ли каза да ми предложите толкова? — запита Холанд.
— Да.
— Не е лошо, но за колко време?
— Колкото е необходимо.
Холанд пое дъх през стиснатите си предни зъби.
— Това може да бъде ужасно много време.
— Разбирам — съгласи се Кат. — Вижте какво. Ако стоим повече от месец, ще ви плащам по пет хиляди седмично до края.
— Дадено! — отговори Холанд. — Сега какво ще правим?
— Тръгваме за Колумбия.
— Първо нека да изясним нещо — каза Холанд, като вдигна ръка. — Нали не криете нищо от мен?
— Не. Сега знаете всичко, което зная и аз.
Холанд потърка брадата си и каза:
— Добре тогава. Тръгваме от Санта Марта, защото всичко е започнало там и защото нямаме абсолютно никаква представа откъде другаде бихме могли да започнем.
— Никаква. Зная, че това е голяма страна. Мислите ли, че имаме някакъв шанс да я намерим?
Холанд вдигна рамене.
— Слушай, приятел, Карлос смята, че трябва да опиташ. Иначе не би те свързал с мен. Ако той мисли така, за мен това е достатъчно. Разбира се, че е голяма страна, но когато си по следите на толкова мръсно нещо, географията се стеснява. Хората, които вършат такива неща, се събират на определени места в страната. Ние ще започнем от Санта Марта, защото следата започва оттам. Съмнявам се, че момичето е там, но някой трябва да знае нещо. Познавам няколко души. Ще им се обадим. Ако трябва да предполагам къде се намира дъщеря ти, бих казал, че е на едно от следните три места: полуостров Гуахира в североизточната част на страната, Кали в северната или в Амазония. Ако е жива.
— Беше жива преди една седмица.
— Надявай се на това. Ако не са я убили, когато лодката е потънала, значи им е необходима за нещо.
Кат не искаше да мисли защо някой би имал нужда от Джинкс.
— Защо на тези три места? — запита той.
— Защото всичко, което се върши в Колумбия — или всичко, което е мръсно, — е свързано с наркотици.
Кат беше чувал нещо такова и преди.
Холанд отвори ципа на куфара си и извади едно голямо списание с име „Трейдплейн“, напечатано на вестникарска хартия. Кат го беше виждал в училището за летци.
— Ще ни трябва самолет — каза Холанд.
— Защо? — запита изненадан Кат. — Авиолиниите не летят ли до Колумбия?
— Летят, но аз нямам паспорт. Взеха ми го преди делото. Очаквам ликът ми да озари не един компютър в колумбийската, а и в американската митническа и емиграционна служба. След като влезем в страната, трябва да можем да се движим, без полицията да ми обръща твърде голямо внимание. Но по летищата винаги има полиция.
— В такъв случай къде можем да приземим един лек самолет?
Блуи се ухили.
— Е, има летища и летища.
Кат си спомни, че има паспорт за Блуи, по се сети и за съвета на Джим.
— Добре, щом казвате — отговори му Кат.
Холанд махна с ръка.