— Значи е от ЦРУ? — запита Кат.
— Мислиш ли? Никога не ми е показвал документите си. От него получавам само парите, а те винаги са били истински и затова не съм задавал въпроси. Той е добър човек.
— И аз мисля така — каза Кат. — С мен също се държи добре.
— Спи ли ти се?
— Шегуваш ли се? Адреналинът ми още не е паднал от това ниско летене.
— В такъв случай поеми самолета за малко, а аз ще поспя. Просто наглеждай налягането и температурата на маслото и на цилиндровите глави. Ако нещо се отклони от зеленото — посочи Блуи към уредите — или ако нещо те разтревожи, събуди ме.
Той наклони назад облегалката и захлупи шапката върху очите си.
Кат огледа таблото. Нямаше много работа, когато лоранът управляваше самолета. Изяде един сандвич. Пи кафе. Двигателят бучеше монотонно и уредите не помръдваха. Луната изгря и се отрази в морето като сребро на син фон. Звездите висяха в безоблачното небе над тях. Кат се радваше, защото правеше каквото беше по силите му. Радваше се дотолкова, доколкото можеше да изпитва такова чувство след потъването на яхтата. Наслади се на момента, в който образът на Джинкс изплува в съзнанието му. Понякога му се явяваше кървавият отпечатък, макар да знаеше, че онова тяло не беше на Джинкс. Чудеше се кое ли бе онова бедно момиче и защо го бяха убили заедно с Кейти. Не виждаше никакъв смисъл и това го тревожеше. Дали гласът по телефона беше на Джинкс? Дали не беше потънала с Кейти и „Катбърд“? Не рискуваше ли живота и парите си в безсмислено търсене на едно момиче, което не може да бъде намерено, защото е на дъното на морето?
Оставаха два часа до Хаити, Кат се отърси от мислите си и погледна уредите. Следеше всичко след като Блуи заспа. Показанията бяха стабилни и скоростта им беше точно колкото трябваше — сто петдесет и шест мили. Разходът на гориво беше петдесет и шест литра на час. До Айдълуайлд оставаха малко над петстотин мили. Скоростта им спрямо земята беше показана на лорана като сто двадесет и осем мили. Кат огледа сепнато останалите уреди и когато установи, че всичко е нормално, раздруса Блуи.
— Какво има?
— Лоранът показва по-ниска скорост спрямо земята, отколкото е въздушната ни скорост. Насрещен вятър ли има?
Блуи погледна таблото.
— Мамка му! Прав си. Имаме насрещен вятър, и то със скорост тридесет мили.
Сравни времето, което им оставаше до делта, с това, което показваше горивомерът, и изруга:
— Мамицата му! Ако се изкачим, вятърът ще се усили, ако слезем, може и да отслабне, но на по-малка височина ще изразходваме повече гориво. Най-добре сме си тук, но и това не е готино. Ще се свършат резервите. Ако вятърът запази тази скорост и ако ние гасим двигателя, ще достигнем брега с гориво, необходимо за шестминутен полет.
— Това достатъчно ли е да се доберем до Айдълуайлд?
— Може би — отговори Блуи кисело. — Вече не можем да се връщаме. Трябва да летим напред и да се надяваме на най-доброто. Ще намаля мощността до петдесет и осем процента. Това е най-ефективната настройка, но намалява още четири мили от скоростта ни и къса от резервите ни за прозореца за Айдълуайлд. А там не трябва да закъсняваме. Може би вятърът ще отслабне и може би горивомерът е неточен в наша полза.
„Или — помисли си Кат — може би вятърът няма да отслабне и горивомерът е неточен, но не в наша полза. Може би ще трябва да изоставим самолета или ще закъснеем за Айдълуайлд и ще ни свалят с картечница.“
— Хайде да изпомпваме допълнителното гориво в резервоарите на крилете — каза Блуи, като опипваше горивната помпа.
Летяха, без да говорят, в продължение на един час. Скоростта им спрямо земята спадна с още три мили. Насрещният вятър се усилваше.
Блуи подаде отново газ.
— Трябва отново да преминем на пълна мощност. Времето изтича.
Самолетът летеше към Южна Америка. Небето на изток придобиваше розов цвят. Блуи направи допълнителни настройки на лорана и каза:
— Изглежда, ще имаме гориво за четири минути, като минем над брега.
Кат не каза нищо. Искаше му се вятърът да отслабне, самолетът да лети по-бързо и двигателят да гълта по-малко гориво.
Когато горивомерът отчете гориво за осемнадесет минути полет, Блуи извика:
— Брегът! Проклетият бряг! Няма да плуваме до сушата.
Кат видя кафява ивица земя, осветена от изгряващото слънце. Очите и на двамата скачаха от горивомера към колумбийския бряг. Струваше им се, че той се приближава твърде бавно.