— Така е трудно да ги видят от въздуха — обясни Блуи. — Не вдигат маскировката, ако не те очакват, и всеки, който се опита да кацне, ще се удари в къщата.
Отправиха се към ниска сграда, покрита също с маскировъчна мрежа. Влязоха вътре и видяха един мъж, който ги погледна от бюрото си. Беше най-малко на седемдесет години, слаб и с тънка бяла брада.
— Здравей, Блуи — каза мъжът. Изглеждаше като човек, който не можеше да бъде изненадан от нищо. — Какво искаш?
— Здрасти, Мак. Гориво, кола за два дни и печати по документите ми — отвърна Блуи, като се строполи върху един разбит стол и се загледа във вентилатора над главите им.
— Колко гориво?
— Само за резервоарите на крилете. Мисля, около триста и шестдесет литра.
— Един бон в аванс и още пет като депозит за колата. За печатите можеш да се спазариш сам. Тук някъде има един капитан — старецът вдигна микрофона. Каза нещо на испански и гласът му прогърмя по високоговорителната уредба.
Блуи отброи остатъка от парите, които Кат му беше дал.
— Добре. Каква е колата?
— Има едно ново „Бронко“ отвън — каза Мак и му подхвърли ключовете. Удариш ли го, ще трябва да го купуваш, а е скъпо.
— Ясно.
Вратата се отвори и влезе един униформен офицер от колумбийската полиция. Кат се притесни, но Блуи стана, ръкува се и проведе кратък разговор на испански, след което се обърна към Кат:
— Дай ми две хилядарки.
Кат му подаде няколко пачки, а Блуи извади документите на самолета. Полицаят ги взе, отвори куфарчето си и ги подпечати на няколко места. Подаде някакъв дълъг формуляр, като задаваше въпроси на Блуи. На един от тях той отговори с отрицателно поклащане на глава. На Кат му се стори, че става дума за паспорти. Той извади паспорта на Елис и този на Блуи и полицаят ги завери небрежно — беше получил пари и не го интересуваше чии бяха. Блуи изглеждаше озадачен, но плати, без да коментира.
— Хайде — каза Блуи, след като офицерът излезе. — Да натоварим нещата си в колата и да си обираме крушите.
Кат му подаде паспорта.
— Малък подарък от Карлос.
— О! Той е страхотен човек. Според този паспорт аз съм пътувал из Европа през последните две години. Басирам се, че ти е казал да не ми го даваш, докато не се наложи.
— Да.
— Винаги предпазлив! В такъв случай защо ми го даваш сега? — погледна любопитно Блуи.
— Защото мисля, че мога да ти вярвам.
— Благодаря, приятел. Чудесно е да съм отново легален. Паспортите ни и документите на самолета са наред благодарение на оня извратен ченгел. Можем да отидем без проблеми където пожелаем.
Върнаха се в малката канцелария.
— За колко време си на земята, Блуи? — запита Мак.
— Само два дни.
— Стотак на ден. Можеш да платиш, когато си тръгнеш. Искаш ли някакви ремонти по тая птица?
— Не, нищо й няма. Бих искал да я намеря цяла, когато се върна. Мак, кажи ми, Флорио още ли работи пред „Екселсиор“ в Риохача?
Сега Мак беше изненадан и имаше от какво.
— Да не си променил навиците си, Блуи?
— Не бих дошъл тук с лек едномоторен самолет.
— Да. Още е там, но не му показвай пари, докато той не ти покаже нещо.
— Много правилно. Благодаря.
След като седнаха в колата, Блуи извади кафява пътна карта.
— Ние сме тук, на палеца на този полуостров с формата на ръкавица. На около тридесет мили във вътрешността. Ще слезем на брега до Риохача и ще се поослушаме малко.
— Защо да не отидем направо в Санта Марта? Рано е и не изглежда чак толкова далече — каза Кат. Посочи града и измери разстоянието според мащабната скала. — Около двеста и петдесет мили.
— Преди да започнем да се правим на детективи в Санта Марта, аз искам да се поогледам на Гуахира, да видя какво можем да изровим. Нямаше ме известно време и ми се ще отново да стъпя на земята и да видя какво става. След това ще се отправим към Санта Марта и ще започнем да задаваме въпроси.
— Добре, както кажеш. Какво означаваше онова за смяната на навиците ти?