— Hasta la vista * — поздрави Кат, с което изчерпа познанията си по испански.
Войникът запита нещо.
— Говорите ли английски? — каза Кат с надежда. Щеше да бъде трудно, ако никой не говори английски.
— No, senor * — вдигна рамене войникът.
През рамото на войника Кат забеляза един човек, който се беше насочил към тях и не изглеждаше латиноамериканец.
— Американец? — запита човекът.
Кат го погледна обнадежден. Беше дребен, с хубав тен, с рошава, дълга и избеляла от слънцето коса. Носеше изтъркани, отрязани джинси, износени гуменки и стара тениска. Изглеждаше на около двадесет. Кат веднага разбра, че е открил човека, когото търсеше. От него лъхаше на пристанищен безделник.
— Да — усмихна се Кат.
— Откъде?
— Атланта.
— Аз съм Дени. От Сан Диего — протегна ръка младежът.
Кат стисна ръката му — беше груба и здрава. Изглежда, беше теглил доста въжета.
— Катлидж. Радвам се да се запознаем. Всъщност не знаеш колко се радвам. Познанията ми по испански са пълна нула. Би ли казал на този войник, че искам да си оправя динамото, а след това да се махна?
Дени заговори забързано на испански, а войникът му отговаряше по-кратко.
— Казва, че трябва да дойдете в канцеларията на капитана на пристанището и да се регистрирате, след това да минете през митницата. Но капитанът и митничарят са на обяд, така че може да мине известно време, преди да станете легален.
Джинкс се присъедини към тях. Над бикините беше нахлузила една тениска, не особено дълга. Кремавото й дупе се подаваше отдолу.
— Какво става, Кат?
Кат вдигна ръка, за да я накара да млъкне.
— Просто вземам малко информация от нашия приятел — войника. Това е Дени. Американец е.
— Здравей, Дени. Аз съм Джинкс — тя му забоде ослепителна усмивка.
Дени изглеждаше леко зашеметен. Кат не за първи път виждаше подобна реакция към Джинкс. Младежът се огледа.
— Слушайте, вие сте тук само за да си поправите динамото, така ли?
— Точно така — отговори Кат.
— Е, ако не желаете да се мотаете по-дълго, отколкото е необходимо за поправката, аз може би ще уредя нещата с войника срещу няколко долара и ще си спестите формалностите.
— Колко?
— Десет щатски долара. Може би двадесет.
— Няма проблеми, Дени — каза Кат.
Дени започна да разговаря с войника отново, а той му отправи поглед и кимна в знак на съгласие.
— Дай му десет — каза Дени.
— Кат, подкупваш ли го? Искаш всички да ни арестуват? — обади се Джинкс.
— Тихо, Джинкс! — отвърна Кат, — Ще се махнем оттук колкото е възможно по-скоро.
Той подаде парите на войника, който си тръгна, без да каже нищо.
— Благодаря — каза Кат на младежа. — Наистина искам само да ми поправят динамото. Аз съм от яхтата „Лебед–43“. Името й е „Катбърд“. Познаваш ли някой наоколо, който поправя динама?
— Разбира се — отговори младежът. — Има един човек в града. Да тръгваме. Аз ще му го занеса вместо вас. Вие трябва да стоите тук в оградената зона, ако не искате да се разправяте с митницата.
— Тук ли работиш? — запита Кат, слизайки по стълбата на път за яхтата.
Дени се усмихна. Показаха се ред хубави зъби.
— Тук никой не работи много — отвърна той. — Аз съм при спортните лодки. Давам ги под наем, когато някой поиска, почиствам по някое дъно от време на време.
Тръгнаха към яхтата. Джинкс беше пред тях и Дени не можеше да свали очи от нея. Кат почти го съжали.
Достигнаха яхтата и Кейти надникна през люка.
— Това е Дени. Ще ни помогне за динамото. Дени, това е жена ми, Кейти.
— Здравей, Дени.
— Здравейте, мисис Катлидж — отвърна Дени, като й прати една заразителна усмивка. Кейти махна с ръка и се скри.
Качиха се на борда и Кат ги поведе към палубната стълба. Повдигна я и отвори капака на двигателя.
— Красива яхта — каза Дени възхитен, като се оглеждаше из салона. — Не съм виждал „Лебед“ тук от доста време. Изглежда нова.
— Почти — отбеляза Кат. — Пробвахме я от Лодърдейл до Антигуа, а сега сме тръгнали към Канала и Южния Пасифик. За две години. Тръгваме веднага, след като оправим това динамо.