— Бързо! — каза той на жената. — Повикайте линейка. В този момент до тях приближи полицейска кола, тя започна забързано да обяснява на полицая и той каза нещо по радиото. Кат извади кърпичката си, сложи я върху раната и се опита да спре кръвта.
Блуи гледаше с изненадани очи.
— Кат — успя да промълви той, — не очаквах…
— Тихо, Блуи. Всичко ще се оправи. Идва линейка. Ще те закърпят за нула време.
Кат знаеше, че това е лъжа. Раната се намираше в центъра на гърдите и кървеше. Изглежда, беше аортата.
— Кат — казваше съвсем тихо Блуи, — Мариса, всичко е за Мариса. Тя е единствената…
Блуи спря по средата на изречението, изкашля се и изплю малко кръв. Над тях имаше улична лампа и Кат видя ясно, че зениците на Блуи се разшириха. Отмести кърпичката от раната. Тя беше спряла да кърви. Потърси пулса на шията му — нямаше пулс. Затвори очите на Блуи и остана при него до идването на линейката.
Кат се задържа в полицейския участък до полунощ. Отговаряше механично на въпросите, превеждани от Мег Гарсия. Тялото на Блуи стоя на една пейка в задната стаичка, докато дойдоха от погребалното бюро и го отнесоха.
— Трябва да прекратя паспорта с доклад до американския консул в Баранкуила — казваше полицаят. — Има ли роднини?
— Има дъщеря в Маями, Флорида.
— Вие ще направите ли каквото трябва от нейно име?
— Да. Аз ще се погрижа тя да получи личните му вещи.
Полицаят му подаде кафяв плик.
— Имате ли адреса й? — запита той.
— Не.
— Не мислиш ли, че може да бъде във вещите му? — запита Мег Гарсия.
Кат изпразни плика върху масата. Имаше един издут портфейл, ключовете от колата и самолета, монети и едно малко тефтерче. Кат започна да го прелиства. Искаше да напусне това място.
— Ето го. Мариса Холанд, чрез мисис Имелда Томас — каза той и прочете адреса в Маями.
Полицаят го записа в доклада си. Подаде лист хартия на Кат:
— Тук са името на собственика на погребалното бюро и телефонният номер на американския консул. Трябва да се разпоредите утре.
— Да, разбира се. Може ли да си вървим?
— Няма какво повече да искам от вас.
— Ще хванете ли момчето, което направи това?
Полицаят сви рамене.
— Никой не видя убийството, а дори и да е видял, няма да каже. Много трудно ще бъде.
По пътя към хотела не говориха много. На раздяла тя каза:
— Изглеждате изтощен. Опитайте се да заспите, а утре сутринта ще се видим, за да ви помогна да уредите формалностите.
— Благодаря ви. Задължен съм ви — отговори Кат. — Мислите ли, че въпреки всичко ще можете да вземете часовника? — Това беше последната му надежда. Трябваше да го намери.
— Ще опитам. Може вече да е невъзможно. Ще разговаряме утре.
Чувстваше се изтощен, имаше огромна нужда от сън. Успя да заспи, без да се отдава на мисли.
15.
Кат премина като в транс през ужасите на разправиите с американския консул и погребалния агент. Той беше професионално опечален, а консулът, с когото разговаря по телефона, беше кратък. Това не му беше първият труп на американец.
— Мислите ли, че някой би желал тялото на мистър Холанд да бъде върнато в САЩ? — запита той.
— Струва ми се, не.
— В такъв случай съветът ми е да поискате от погребалното бюро да го погребат в Санта Марта. Тук е горещо и дори при балсамиране…
— Разбирам ви. Ще направя каквото е необходимо.
— Имаше ли нещо ценно в принадлежностите му?
— Имаше малко пари.
— Желаете ли аз да ги изпратя на дъщеря му, или вие ще се погрижите за това?
— Аз ще се погрижа.
— Добре — каза консулът с облекчение.
Погребалното бюро осигури свещеник, който извърши кратка надгробна служба. Присъстваха Кат, Мег Гарсия, началникът на погребалното бюро и копачите. Когато всичко свърши, Мег каза:
— Това е. Направихме каквото можахме.
— Остана часовникът — каза й Кат. — Ще опитате ли?
— Имате ли хиляда долара?
— Да.
— Дайте ми ги. Ще се опитам да го намеря. Вие ме чакайте в хотела.