Когато довършваха яденето, към тях се доближи един млад мъж в костюм.
— Моля да ме извините. Мистър Елис? Директорът ще бъде зает за известно време. Казвам се Родригес. Мога ли да ви бъда полезен?
Кат му предложи един стол. Беше готов да говори.
— Мисля, че племенницата ми е била във вашия хотел този месец. Имах кратък телефонен разговор с нея. Връзката беше много лоша и прекъсна. Не можах да се свържа същия ден, а когато най-после успях, ми отговориха, че не е регистрирано такова момиче. Бих желал да я намеря. Майка й се тревожи за нея.
— Как се казва племенницата ви, сеньор? Ще проверя по книгите.
— Името й е Катрин Елис, но мисля, че пътуваше с приятели и може би не се е регистрирала. Ако мога да разбера с кого е пътувала, ще мога да се свържа с нея чрез приятелите й.
Родригес изглеждаше озадачен.
— Това, което искам от вас, е, ако е възможно, да проверите телефонните обаждания за същата дата и да ми кажете от коя стая се е обадила. Беше втори този месец.
Родригес започна да гледа със съмнение.
— Боя се, че това не е редно, сеньор. Ние не разкриваме имената на гостите си на неофициални запитвания. А и на тази дата хотелът беше препълнен и ще трябва да се проверява измежду разговори от над двеста стаи.
Кат записа един номер в тефтерчето си, откъсна листа и го побутна през масата, като покриваше двете стодоларови банкноти.
— Това е номерът, на който е телефонирала. Намира се в Атланта, Джорджия, в Съединените щати. Зная, че искам много, но се надявам, че ще отделите време да проверите обажданията.
Родригес се огледа и прибра бързо номера и банкнотите в джоба си.
— Е, може би ще имам време да прегледам книгите довечера, когато се освободя.
— Благодаря ви много — каза Кат.
— Къде мога да ви намеря, сеньор Елис? Това може да отнеме няколко дни, ако нямам късмет.
Мег се намеси и подаде един телефонен номер на мъжа.
Родригес се изправи и се поклони.
— Ще се обадя колкото е възможно по-скоро, сеньор Елис.
— Благодаря ви — отговори Кат. — Ще изразя благодарността си по същия начин, когато намерите информацията.
Младият мъж се усмихна и си отиде.
— Какъв е номерът, който му оставихте? — запита Кат.
— В моята къща. По-добре да отседнете в нея. Има достатъчно място.
— Сигурна ли сте, че няма да ви притеснявам? Мога да си наема стая тук.
— Не ме притеснявайте.
След обяда напуснаха хотела и тръгнаха с колата по една улица край брега.
— Ще завием през стария град — каза тя, като маневрираше между коли, ярко боядисани училищни автобуси и конски каруци. Мина през една врата в дебелата петнадесет метра стена и в облика на Картахена настъпи драматична промяна. Изведнъж се озоваха в отминал век. Минаха през тесни улици и елегантни площади. Сградите бяха възстановени и добре поддържани, направени от една и съща зидария и гипс и с еднакви керемиди. В оформлението имаше хармония, развита от вековна традиция и бавните промени.
— Това е едно от най-красивите места, които съм виждал — каза Кат. — Представях си цялата страна като един голям бордей, но съм се лъгал.
— Тази част на града е построена в началото на шестнадесети век. Била е най-здравата крепост на Южна Америка и пристанище, през което испанците са извозвали повечето от съкровищата на континента.
Излязоха от оградения град и тръгнаха на северозапад покрай брега по един асфалтиран път с две платна. На няколко километра от Картахена Мег зави по един коларски път и забави колата, за да може да се справя с неравностите.
Кат беше впечатлен от хотел „Карибе“ и очакваше приятна и удобна нощувка. Но сега, когато мерцедесът се друсаше по пътя между кактусите, надеждата го напусна. Представи си, че ще види хамаци, окачени под сламен покрив. Пред тях се появи една разбита стоманена врата. Кат не очакваше да види нищо по-добро, когато Мег излезе от колата, за да отключи катинара. Зад нея пътят стана по-гладък. Изглежда, някога беше покриван с чакъл. Мег зави около едно голямо дърво и видяха къщата.
Тя беше нова, измазана с бял гипс и покрита с червени керемиди. Мег пробва няколко ключа в здравата дъбова врата и влязоха в голямо, огряно от слънцето помещение. Беше ужасно задушно.