Кат знаеше, че я гледа, но не можеше да се въздържи. Мег, изглежда, съвсем не се притесняваше от неговата или от своята голота.
— Скоро ще се стъмни — каза тя, като потрепери леко. — По-добре да ида и да приготвя вечерята.
— Аз ще остана тук за минутка, за да се възстановя — отговори Кат. Смущаваше се да се помръдне.
Мег се изправи и се затича към къщата, като пътьом събра дрехите си. Спря под един открит душ, за да се измие. Кат я наблюдаваше. Тялото й, озарено от залязващото слънце, имаше меден цвят на злато. След малко тя се скри.
Бяха му необходими около две минути мислене за други неща, преди да реши, че може да стане. Изтича до душа, взе една кърпа на верандата и влезе в стаята си през плъзгащата се врата. След което се обръсна, изкъпа се и се изопна на леглото.
Мег постави хладната си длан на лицето му, за да го събуди. В стаята беше тъмно. Кат лежеше по гръб, а хавлията покриваше чатала му.
— Какво ще кажеш за една напитка? — предложи Мег. — Вечерята е след половин час.
Кат погледна часовника си. Беше спал час и половина.
— Добре — каза той. — Направи нещо местно.
Разопакова багажа си и облече леки памучни дрехи и обувки. Мег беше направила пунш с ром и приготвяше вечерята.
— Боя се, че ще трябва да ядем замразени зеленчуци. В къщата няма нищо прясно, освен картофите, които се пекат.
Тя беше облякла свободен кафтан от мек бежов плат, който разкриваше формите й, когато Мег се движеше из стаята.
— Помислих, че си готов за американско ястие — каза тя.
— Звучи добре. Тази къща е чудесна.
— Тя е единствената ми собственост, като изключим мерцедеса. Строих я четири години и съм я докарала почти до вида, в който я харесвам.
— Трябваше да се досетя. Тя е като теб. Защо ме доведе тук? Не ме познаваш.
— Напротив. Познавам те по-добре от вчера. Желаеш ли незабавен анализ на характера?
— Защо не?
— Е, аз зная общите неща за тебе. Бизнесът, който си направил, и прочие.
— Ще ти издам една тайна. Шуреят ми направи бизнеса. Аз работех само по техническите въпроси.
— Когато те срещнах, пружините ти бяха доста навити. Помислих си, че ще се пречупиш, когато убиха приятеля ти.
— Пречупих се. Бях напълно отчаян и не знаех как да постъпя. Бях решил да опаковам багажа си и да си отида у дома.
— Но не го направи. Когато проведе оня телефонен разговор, се върна на масата доста бързо. Това говореше доста — а също и начинът, по който игра тенис. През първия сет те бих твърде лесно, а след това ти реши, че искаш да победиш. Много ме впечатлиха последните две игри.
— Не очаквай подобна игра от мен отново. Мисля, че никога не съм играл така добре.
— Нямах предвид колко добре игра, а колко твърдо.
— Е, не мога да се оставя да ме победи някакво момиченце.
— Момиченце, което игра цяла година в турнир за професионалисти. Не ме оценяваха много, а аз доста често прекалявах с тренировките и коленете ми не издържаха.
— Това не ме учудва. Ти си личност, която преследва целите си доста упорито.
— По това си приличаме — каза тя.
— Никога не ми се е налагало да се напрягам. Всичко ми вървеше леко, с изключение на морската пехота, но там на никого не беше лесно.
— Разбрах още нещо за теб по време на мача. Нещо, което вероятно ти самият не знаеш.
— Какво е то?
— Можеш да бъдеш изключително жесток. Твърде бързо забрави, че противникът ти е жена, и не се прояви като кавалер с такава силна игра.
Кат се засмя.
— Мисля, че си права. Способен съм на жестокост, но като оставим този следобед, мога да си спомня само един случай, когато й позволих да надделее.
— Вечерята е сервирана, но продължавай. — Тя подреди стека, зеленчуците и картофите на масата и му подаде бутилка вино, за да я отвори. — Разкажи ми кога си бил жесток.
— Това беше в морската пехота. От колежа бях призован в школа за запасни офицери от морската пехота — бях един от взводните командири в ротата. Имаше още двама от школа за запасни офицери и един от академията. Казваше се Хеджър и гледаше на нас, колежанчетата, отвисоко, защото мислеше, че ни превъзхожда безкрайно много. Нашият командващ офицер, също човек от академията, споделяше възгледите на Хеджър.
В морската пехота трябва да бъдеш малко луд, а ако не си, е необходимо да намериш начин да станеш такъв, за да оцелееш. Моят изход беше Бари Хеджър. Живеех, за да го побеждавам — във всяко нещо и навсякъде. Скапвах се от работа денем и нощем, за да го бия по тактика, боравене с малки оръжия, схватки — превъзхождах го дори и при писането на доклади — нещо, което един човек от академията наистина прави добре. Моят взвод беше по-добър от взвода на Хеджър на полигона с препятствията, на стрелбището, дори и по отношение на чистотата в бараките. Сержантът на моя взвод знаеше какво ставаше между мен и Хеджър и го използваше, за да разпалва мъжете. Божичко! Душа даваха. Командуващият офицер постоянно искаше от Хеджър да ме бие на нещо. Как е възможно един човек от академията, при това един от първите десет, да допусне взводът му да бъде победен от запасен офицер и неговия взвод?