Излязоха от облаците и видяха пистата — на около една миля напред. Облекчен, но треперещ, Кат намали скоростта още и спусна клапите на двадесет градуса. Изключи автопилота и пое управлението. След малко кацнаха.
— Много скапано го направи — каза Мег.
— Благодаря! — успя да отговори Кат, като си поемаше дълбоко въздух. Ризата под якето му беше мокра. Току-що беше направил нещо много глупаво. Беше рискувал живота и на двамата, правейки много сложно кацане, без да има опит. Закле се, че никога няма да прави подобни експерименти, освен ако не е напълно обучен.
Като се движеше по пистата, Кат видя един хангар с изписано на него име „Аеросервиз“. Отби от пистата и се насочи към него. Когато доближи, един помощник изтича и им посочи място за паркиране. Кат спря двигателя и погледна пред себе си. Напред и вдясно от тях видя вътрешността на отворения хангар.
— Виж! — посочи той.
— „Гълфстрийм“ ли е? — запита Мег.
— Да. Виждал съм няколко на летището в Атланта. Това е най-големият частен реактивен самолет.
Слязоха от самолета и разтовариха багажа си. Кат попита помощника къде се намира канцеларията и той посочи една остъклена стая във вътрешността на хангара. Минаха бавно покрай големия реактивен самолет и Кат погледна номера му. Започваше с буква N, което означаваше, че регистрацията е американска. На опашката беше нарисувана същата змия в дърво като на кибрита в джоба му, само че много по-голяма.
Уреди престоя и зареждането с гориво с един млад мъж на бюрото, който изглеждаше приятелски настроен.
— Кажете ми — запита Кат, — това „Гълфстрийм“ ли е?
— Да, сеньор. Красив е, нали?
— Разбира се. Никога не съм ги виждал отблизо. На кого е?
— На местна фирма. Тук в Кали.
— Но регистрацията му е американска.
— О, да. Главната кантора на фирмата е в Щатите.
— Питам се дали бихме могли да го разгледаме отвътре. Никога не съм се качвал в такъв самолет.
Младият човек кимна отрицателно, но се поколеба, когато видя стодоларовата банкнота, която Кат побутваше през бюрото към него.
— Един момент, сеньор. — Излезе от канцеларията и огледа хангара внимателно, след което се върна и каза: — Можете да се качите, но само за малко, сеньор. — Поведе ги към самолета. Вратата, която образуваше и стълбата, стоеше отворена.
Кат и Мег се качиха в самолета, а младежът ги последва. Озоваха се в голяма кабина, декорирана с черна кожа и розово дърво. На пода имаше дебел килим.
— Ако можеш, ангажирай го за малко — прошепна Кат на Мег.
Тя направи знак с глава и като посочи някакви шкафове, запита:
— Това барът ли е?
— Да, сеньора.
— А къде е кухнята?
— Ето там, сеньора — поведе я назад младежът.
Кат отиде бързо в кабината, която беше като лабиринт от циферблати и прибори. Задъхан, започна да търси нещо, което знаеше, че ще бъде там. С.Р.Р.К.Т. — казваше си той — сертификат за изправност при излитане, разрешително за радиото и регистрация, книга на пилота и теглови и равновесни ограничения — документи, които би трябвало да се намират на борда на всеки самолет.
Намери ги в един пластмасов плик, закачен на една преграда, и ги разгледа бързо.
— Сеньор! — дочу зад себе си острия глас. Пъхна документите обратно в плика и се обърна. Младият мъж беше разярен.
— Не е разрешено да пипате по кабината!
— Исках само да видя как е тук отпред — усмихна се Кат. — Майчице! Тук има доста оборудване, нали?
Мъжът се поотпусна.
— Да, предполагам, че е така. Трябва да слезем от самолета. Някой може да дойде и ще си имам неприятности — каза младият мъж и ги поведе по стълбата.
— Виждал съм този символ и преди — посочи опашката Кат.
— Да, сеньор. Компанията „Анаконда“. Много е голяма.
— Какъв е бизнесът им?
Мъжът вдигна рамене.
— Кой знае? Какъвто си поискат според мен. Притежават „Аеросервиз“, притежават и мен, ако мога така да се изразя. Желаете ли такси?
— Да, благодаря ви. Кой хотел ми препоръчвате?
— „Интерконтинентал“. Да се обадя ли за вас?