— Изглежда съвсем като крепост. Хайде да направим още една обиколка.
Бил поклати глава отрицателно.
— Не мисля, че това е добра идея. Един приятел, шофьор на такси, се заинтересувал веднъж и му записали номера. Ченгетата го викаха и му създадоха неприятности.
— Местно влияние, а?
— Така е. Ако имате техните пари, можете да купите почти всеки в града.
— Знаете ли името на собственика?
— Не. И това е нещо, за което не бих искал да задавам много въпроси. Трябва да спрем за бензин. Имате ли нещо против?
— Не.
Бил отби в една бензиностанция на няколко пресечки от голямата къща. Когато спря до колоната, един едър мъж се качи в голяма черна лимузина „Кадилак“ и тръгна.
— Има ли много от тези в Кали? — запита Кат.
— О, да. Много. Също и „Ролс ройс“. Но това е нещо ново, първата удължена лимузина. Принадлежи на къщата горе на хълма.
Кат запомни номера на лимузината и го записа в джобното си тефтерче до номера на реактивния „Гълфстрийм“. Не обърна голямо внимание на останалата част от града — стадиона, на който се проведоха олимпийските игри в началото на седемдесетте години, катедралата, пазарния район.
Когато се върна в хотела, Мег се печеше на слънце на балкона.
— Бързо се върна. Имаше ли късмет? — запита Кат.
— Да. Позволиха ми да вляза в библиотеката. Разговарях и с човека от бизнес-бюрото. „Анаконда“ се е появила в Колумбия преди четири години и е започнала да изкупува селскостопански фирми. Имат шест кантори из страната. В Кали са силни със захарта, в Меделин се занимават с кафе, на други места работят с говеда, банани и цветя.
— Цветя?
— Голям износ от Колумбия за Щатите.
— Кой е собственикът на фирмата?
— Човекът, с когото говорих, потърси името, но не откри нищо. Всяка кантора има свой директор. Няколко пъти поиска отговор от специалиста по пъблик рилейшънс, но отговорите бяха уклончиви. Станали са местна сила в Кали много бързо. Захарта тук е голям бизнес. Изкупили са много холдингови фирми. При това са били доста безмилостни. Свързани са добре с местните политици и шефът на вестника, където работи човекът, който ми каза всичко това, не позволява да се напише една лоша дума за тях.
— Трудно ми е да повярвам, че местният директор има на свое разположение оня „Гълфстрийм“. Само главен изпълнителен директор има право на такъв транспорт. Може би големият шеф в момента е в града.
Кат й разказа за обиколката си из града, за къщата и лимузината.
— „Анаконда“ има и голяма административна сграда. Шофьорът на таксито казва, че на последния й етаж има хубав ресторант. Искаш ли да го посетим довечера?
— Звучи добре.
Кат се обади на администратора и го помоли да направи резервация.
Бил ги закара до сградата на „Анаконда“ и се съгласи да дойде за тях след два часа. В мраморното фоайе имаше четири асансьора, но три от тях бяха оградени с въжета и една табелка указваше, че до ресторант „Каприз“, както беше името му, се стига само с единия. На последния етаж на сградата минаха през облицован с плюш вестибюл и влязоха в ресторанта, също изцяло в плюш. Настаниха ги на една малка маса и след като разгледаха менюто, си поръчаха напитките. Гледката, която се откриваше пред тях, привлече вниманието на Кат — светлините на града наподобяваха ярък килим, а най-отгоре се открояваше огряната от прожектори статуя на Белаказар. Менюто беше на френски, но в него имаше няколко колумбийски ястия. Кат разгледа списъка на вината — беше изключителен. Повечето от вината бяха френски и страхотно скъпи. Той си поръча хубаво вино кларет с вечерята.
Бяха на първото ястие, когато в ресторанта влезе голяма компания. Настаниха ги на широка маса в близкия ъгъл и Кат успя да ги преброи — дванадесет души. Сред тях имаше две елегантно облечени жени със северноамерикански черти. Мъжете бяха северноамериканци и латиноамериканци, облечени в тъмни делови костюми. Един от тях заинтригува Кат повече от останалите. Изглеждаше тридесет и пет годишен и независимо от скромния си костюм носеше косата си на опашка.