— Измислил ли си за какво сме тук? — прошепна Мег.
— Търсим свой делови партньор.
Мег посочи към службата по деловите въпроси.
— Хайде да опитаме там.
Една млада жена дойде на гишето при тях.
— Търся свой приятел, който трябва да кацне с реактивен самолет от бизнес класа. Може да е пристигнал и снощи.
— Имате ли регистрационния номер, сеньор?
Кат отвори бележника си и й го подаде.
— Самолетът е „Гълфстрийм“.
— Не — отговори жената. — Не е идвал „Гълфстрийм“ наскоро, а и не мога да ви кажа кога можете да го очаквате. Не знаем кой пристига, докато не ни се обадят по уредбата.
— Има ли някое друго място на летището, където този самолет може да е обслужен? — запита Кат.
— Да. Понякога по-големите самолети ги обслужват авиолиниите „Авианика“ и „Ийстърн“ на главния терминал. Извършват цялостно обслужване. Хангарите им са от другата страна на главния терминал, но може да имате трудности при преминаването през вратата, ако нямате пропуск.
— Как можем да вземем пропуск?
— Най-лесно би било да отидете на главния терминал. Ако има „Гълфстрийм“ в някой от сервизните хангари или на изход за излитане, ще го видите през прозорците на чакалнята. Ако самолетът на приятеля ви е там, можете да подадете заявление за пропуск в канцеларията на директора.
— Благодаря ви.
Излязоха и таксито ги закара до входа на главния терминал. Летището беше претъпкано. Добре облечени бизнесмени стояха наред със селяни от вътрешността на страната — всички те се промъкваха през охраната към съответните изходи за отлитане.
— Винаги ли е така? — запита Кат, докато си проправяха бавно път през тълпата.
— Обикновено. Пътната мрежа не е много голяма, а и за разлика от американците малко колумбийци притежават леки коли. Пътуват с „Авианика“.
С известни трудности се добраха до прозорците, с изглед към площадката, където се качваха и слизаха пътниците. Огледаха внимателно редицата от самолети на „Авианика“ и „Ийстърн“, както и на останалите южноамерикански авиолинии. След това разгледаха и тези, които бяха паркирани около и в сервизните хангари от другата страна на площадката. Никъде не видяха „Гълфстрийм“.
На Кат много му се искаше самолетът да бъде там, защото в противен случай щеше да се окаже в задънена улица. Нямаше къде да ги търси.
— Виж! — каза Мег, като посочи към долния край на площадката.
Кат погледна и видя „Гълфстрийма“ на „Анаконда“, теглен към тях от малък влекач.
— Изглежда, го придвижват към някой терминал за излитане — продължи Мег. — Може би ще вземе собственика си и неговата компания.
Гледаха как самолетът беше изтеглен на едно празно място до главния терминал, намиращ се на стотина метра от тях. Хората от обслужващия персонал отвориха люка в задната част на самолета и започнаха да прехвърлят провизии от един камион.
— Трябва да измисля начин да се кача на този самолет — каза Кат. — Току-що дойде на площадката. Възможно е да няма никой на борда му и искам да бъда там, когато пътниците дойдат.
— Какво ще правиш тогава? — запита Мег.
— Въоръжен съм — потупа рамото си Кат. — Ако Джинкс е с тях, ще я измъкна по някакъв начин. Ако не е, ще търся начин да се оправям.
— Можем да опитаме да вземем пропуск, както предложи дамата — каза Мег.
— Не. Това ще отнеме много време.
— Виж кой е тук — каза Мег, като посочи през прозореца. До самолета се беше приближила една дълга лимузина. Шофьорът разтоварваше багажника, но вратите останаха затворени.
Вниманието на Кат беше насочено на друго място.
— Кат, гледай… — повтори Мег, но замлъкна, като видя лицето му.
Беше се обърнал с гръб към прозореца и гледаше някъде в тълпата.
— Какво има, Кат?
— Там, оня младия, със светлосиния костюм. Без вратовръзка.
— С тъмна коса ли е?
— Не! Пред него. Рус, с мустаци.
— Да. Какво за него?
Кат тръгна през тълпата. За момент се беше поколебал заради мустака, но вече не се съмняваше.
— Чакай малко, Кат! — казваше Мег, като се опитваше да не изостава от него в тази маса от тела. — Кой е той?
— Това е Дени! — извика през рамото си Кат. — Нашият доброволен член на екипажа на „Катбърд“! Оня, който ме застреля!