Кат се буташе из тълпата. От Дени го деляха двадесет души, но не изпускаше русата му глава от погледа си.
— Извинете… прощавайте… — казваше на ядосаните хора, като си проправяше път. Оставаха пет-шест души. Мег беше изостанала много назад заради някаква дебела селянка с две големи кошници. С приближаването към пунктовете за проверка тълпата ставаше все по-гъста. Кат изостави вежливостите и започна да си пробива път почти с бой, като се домогваше сантиметър по сантиметър до притежателя на бледосиния костюм и русата коса. Пред него се намираше единственият човек в света, който знаеше със сигурност какво е станало с Джинкс, и Кат щеше да го стиска за гърлото, докато не разбере какво точно се е случило с нея. Може би нямаше да го пусне и след това. Дени премина проверката и тръгна по-бързо.
— Махни се от пътя ми! — крещеше Кат, като разбутваше изплашените и гневни пътници. Скоро и той щеше да мине през пункта и щеше да се движи по-свободно. Натисна с рамото си един едър мъж и се промъкна пред него. Премина покрай човека от охраната. Изведнъж му се стори, че светът експлодира. Включи се мощен звънец, започна да мига червена стробоскопна лампа и човекът с тъмна униформа се хвърли към него и увисна на ръката му.
— Пусни ме! — развика се Кат на мъжа, като се опитваше да се освободи. Видя как Дени погледна равнодушно през рамото си към суматохата и продължи да се движи към изхода. До Кат, от другата му страна, се появи още един полицай, който се разкрещя на испански.
С огромно усилие Кат успя да замахне и заби лакътя си в корема на офицера вляво. Удряше с всички сили и почти се беше отървал от него.
В този момент нещо твърдо и тежко се стовари върху врата му и той се свлече на едното си коляно. Крайниците му омекнаха, опита се да се хвърли напред към вратата, но главата му беше посрещната от една черна обувка и той падна по лице върху хладния мраморен под. Преди напълно да загуби съзнание, Кат усещаше върху гърба си ритници от огромно разстояние и чуваше тиради от испанска реч, по всяка вероятност ругатни.
20.
Отначало Кат усещаше само болката. След това пропълзя и студът и болката се усили. Преди да се съвземе напълно, започна и да трепери, от което го заболя още повече. Събуди се. Отвори очи, но ги затвори веднага. Светлината беше твърде силна. С известни трудности се изправи на лакът, като отваряше очите си за малко, за да позволи на зениците си да се свият дотолкова, че да може да възприема светлината.
Лежеше напълно гол върху груб циментов под в малко помещение, оградено от две бетонни стени, а от другите две страни с решетки. Нямаше никакви мебели. Изправи се и започна бързо да разтрива дланите си, за да пропъди студа. Предположи, че вратата е зад него, но когато се опита да се обърне, като мълния го прониза болка във врата и лявото рамо.
Кат чу шум от отваряне на някаква врата в коридора и стъпки по бетонния под, придружени от тих разговор на испански. Вратата зад него изтрака, но той все още не можеше да се обърне, за да види кой влиза. След миг пред погледа му се появи плешив мъж в син костюм и каза нещо на някого зад гърба на Кат. Хвърлиха одеяло върху раменете му и две ръце го натиснаха, за да легне на пода. Мъжът със синия костюм извади малко фенерче и светна първо в едното, а след това в другото му око. После опипа крайниците му и завъртя внимателно главата му. Кат изстена.
— Как се казвате? — запита мъжът на английски със силен акцент.
— Кат… ъ-ъ, Робърт Елис — успя да изграчи Кат.
Мъжът заговори бързо на хората зад него, а някой му отвърна на по-бавен и тромав испански. Повдигнаха го внимателно, поставиха го на носилка и го завиха с още едно одеяло. Тръгнаха бързо по коридора, минаха през една врата и се озоваха в голяма зала. Оттам минаха през друга врата и излязоха. Носилката беше поставена в линейка, където се качи и санитар, и тръгнаха.
Кат затвори очи и се опита да се отпусне. Притискаше одеялото към себе си, постепенно студът отмина и въпреки болката той се унесе в лека дрямка. Усещаше, че колата се движи бързо и че около тях има други коли. Чувстваше и присъствието на седящия до него човек. Кат се питаше дали той говори английски, но не му се разговаряше и затова не каза нищо. Надяваше се, че отива на по-хубаво място от това, което току-що беше напуснал.
Събуди се, когато линейката спря. Потегли отново. През един процеп на пердето видя горната част на висока желязна ограда. Вратите на линейката се отвориха и двама мъже, единият в костюм, свалиха носилката и я избутаха през една врата. Минаха по някакъв коридор, влязоха в асансьора и тръгнаха надолу.