Кат затвори очи. Господи! Наистина беше оплескал всичко. Нямаше да бъде полезен на Джинкс в затвора. Може би Мег ще продължи да работи по този въпрос. Нуждаеше се от нея повече от всякога. Може би тя е последната му възможност. Затвори очи и се опита да не мисли.
21.
На следващата сутрин, когато Кат се събуди, намери на леглото си пакет, загънат в амбалажна хартия. Дрехите му бяха изпрани и изгладени. Беше му трудно да стане така лесно, както би му се искало, но след двадесет минути под горещ душ откри, че може да се движи доста добре, стига да не поема дълбоко дъх или да се опитва да завърти главата си много наляво. Натъртванията по рамото и гърба му го шокираха. Реши да избягва огледалата, докато му минеха.
Донесоха му бекон с яйца. След като изпи две кафета и започна да се чувства по-добре, на вратата се появи една млада американка.
— Аз съм Кандис Лий, мистър Катлидж — каза тя. — Работя за Бари Хеджър. Как се чувствате гази сутрин?
— Много по-добре. Благодаря.
— Бари иска да се качите в стаята му, ако се чувствате достатъчно добре.
Кат се засмя:
— Ако той е онзи Хеджър, когото познавам, той би искал да се кача при него независимо дали ми се иска или не.
— Не мислех, че го познавате така добре — отвърна със смях тя, като закачи един пластмасов пропуск на джоба на якето му. — Елате с мен.
Жената го поведе към асансьора в дъното на коридора и натисна бутона за четвърти етаж. Облегна се на стената и въздъхна:
— Не споменавайте, че съм ви казала, но вчера следобед и тази сутрин той разговаря с Вашингтон и не остана особено доволен. Предполагам, че му е наредено да ви окаже всестранна помощ, така че не му се впечатлявайте много.
— Благодаря ви, че ми казахте.
— Изглежда, имате някого горе в управлението.
Кат вдигна рамене.
— Какво прави тук Хеджър?
— Заместник по въпросите на културата. — Замълча, а след това продължи: — Нещо такова.
Кат се канеше да задава още въпроси, но вратата на асансьора се отвори. Тръгнаха надолу по коридора и влязоха в средно голяма канцелария, облицована със светло дърво. Бари Хеджър седеше зад бюрото и разговаряше по телефона. Той посочи един стол и Кат седна.
— Да, да, предайте му, че това е всичко, което мога да направя за него в момента. Ако ми се обадят, ще го известя. Но му кажете, че ако иска да получава заплата, трябва да ми дава по-добри материали.
Затвори телефона, без да се сбогува, и погледна към Кат.
— Ти си на амбулаторно лечение, нали?
— Да. Слушай, много съм ти благодарен, че ме измъкна от оная килия. Не ти благодарих както трябва.
Хеджър отвърна уморено:
— Да, да. Е, сега зная малко повече за твоя проблем. Четох материала за яхтата и другите неща. Съжалявам за това, което ти се е случило. Било е кофти.
— Благодаря ти.
— Сега мислиш, че момичето е живо, така ли е?
— Сигурен съм в това.
Хеджър вдигна телефона и набра някакъв номер.
— Все още не разбирам глупостта ти, но мисля, че мога да разбера подбудите ти. Ало, Мардж? Хеджър е. Качваме се. — Затвори телефона и каза: — Да тръгваме.
Кат тръгна след него към асансьора. Качиха се два етажа по-нагоре, минаха през много по-добре обзаведен коридор, през една малка приемна и стигнаха до някаква голяма врата. Хеджър почука.
— Влез — извика един глас от другата страна.
Влязоха в голяма, красиво обзаведена канцелария.
— Това е Уендъл Катлидж, сър. Катлидж, запознай се с посланика.
Кат се ръкува с него и седна. Посланикът го изгледа мълчаливо.
— Възстановихте ли се след малкото състезание по борба с полицията? — запита накрая той.
— Да. Благодаря ви. Малко съм се схванал, но съм добре. Благодаря ви, че ме приехте в посолството. Всички се отнесохте много внимателно с мене.
Посланикът се обърна към Хеджър:
— В такъв случай той е един от твоите хора.
Хеджър погледна неловко.
— Да, сър, малко или много… — опита да каже още нещо, но посланикът вдигна ръка.
— Повече или по-малко е достатъчно добро за мен. Не искам да зная повече. — Обърна се към Кат: — Мистър Катлидж, най-напред искам да ви кажа, че съжалявам за това, което се е случило на семейството ви.
— Благодаря ви.