— Е, благодаря ти за това.
— Аз трябва да бягам. Дръж Хеджър в течение, той ще ме информира. Има ли нещо друго?
— Бих желал да задържа нещата, които ми даде.
— Разбира се. Както чувам, не сте се разбрали за това. Дай ми Хеджър. Бъди внимателен!
Кат подаде слушалката на Хеджър.
— Да, сър? — Той слуша известно време, след което остави слушалката. Върна телефона обратно в чекмеджето и подхвърли към Кат паспорта и портфейла на Елис. — Ти и Дръмънд откъде се познавате?
— Имаме общ познат — отговори Кат.
— Знаещ защо прави това.
Кат погледна озадачено към Хеджър.
— Не знаеш? Заради дъщеря си.
— Какво за дъщеря му?
— Беше началник на военна база в Париж преди четири години. Момичето, на шестнадесет години, било отвлечено на път за училище. Застреляли офицера, който я карал. Дръмънд получил писмо от терористична организация.
— Какво са искали? Подкуп?
— Искаха Дръмънд. Казваха, че ще разменят момичето срещу него. Нашите хора и французите започнаха голяма операция. Нещо се обърка. Накълцаха четирима араби в една кола. Момичето не беше с тях. След това от похитителите нямаше никакви вести, нито искания.
— Какво стана после с момичето?
— Изпращаха я на Дръмънд нарязана на парчета в пратки по пощата. Най-напред пръстите, после ушите. Това се проточи с дни и ставаше все по-тягостно. Накрая полицаите намериха останките от тялото й при внезапен обиск в едно скривалище. Рязали са я жива, парче по парче.
Кат разтърка челото си.
— Исусе Христе!
— След няколко дни французите хванаха един от похитителите. Оставиха Дръмънд насаме с него и оня предаде другите трима, все още останали живи. Полицията извърши нападение на един апартамент в Париж. Никой от тримата не оцеля. Французите не си поплюват в тези работи.
Кат не знаеше какво да каже.
— Това не е всичко. В резултат на тези неща съпругата на Дръмънд е на постоянен стационар в психиатрия. Това беше единственото им дете. Сега Дръмънд се е отдал на работа и се грижи за жена си.
— Това е най-ужасната история, която съм чувал.
— Твоята е почти същата, а може да стане и по-лоша.
Кат го погледна.
— Затова ли ми разказваш всичко това? За да ме подготвиш за най-лошото ли?
— Да. Мисля, че трябва да си наясно с нещата. Шансовете ти да намериш момичето са нищожни. Надявай се на чудо, но то може и да не се случи.
— Чудото вече се случи — отговори Кат, — когато чух гласа й по телефона, когато разбрах, че е жива.
— Надявам се щастието да не ти изневери. Но не смятам, че движиш нещата особено много, като се мотаеш с онази комунистка.
Кат се изправи.
— Комунистка?
— Твоята сеньорита Гревил. Не знаеш ли коя е тя?
— Какво, по дяволите, говориш?
— Помниш ли Чарлз Адам Гревил?
Името му звучеше познато, но не можа да си спомни откъде.
— Делото на Комисията за антиамериканска дейност през петдесетте години?
Кат започна да се досеща.
— Имаш предвид оня, дето беше изгонен от държавния департамент?
— Изгонен друг път. Беше агент на руснаците.
— Хайде, Хеджър, това не беше доказано.
— Той лежа в затвора заради това.
— Не. Спомням си, че беше затворен за пренебрежително отношение към съда. За много хора той беше герой. И все още е.
Хеджър изсумтя презрително:
— Герой! Изритаха го от Щатите, никога не си намери работа и умря опозорен. Разбира се, по онова време момичето беше още дете, но по-късно тръгна по стъпките му. Половината от репортажите й са от вътрешни източници на комунистическите метежници по целия свят. Във Виетнам взе страната на виетконг, отиде до Ханой с Джейн Фонда. След това е била в Никарагуа, Филипините, Куба и тук, в Колумбия. Контактува с партизанската организация „М-19“. Много кофти хора са.
— Не мога да повярвам на нито една дума от това.
— Не? Ние почти й отказахме жителство миналата година. Баща й се оженил за майка й, боливийка по произход, когато работел в посолството в Ла Пас. Паспортът й беше задържан от Отдела за имиграция и натурализация, докато не доказа, че баща й я е регистрирал като гражданин на САЩ по рождение. Успяла да запази двойно жителство и да пътува с боливийски паспорт, когато й изнася, като използва името на майка си, Гарсия. Не знаехме за това доста време. Така отиде във Филипините. Хората на Маркос са щели да я очистят, ако са я хванели. След като нейният материал за местните партизани бил излъчен по американската телевизия, Имелда започна да я нарича „червения репортер“, „кореспондента на «Правда»“.