Кат не отговори.
Хеджър погледна часовника си.
— Имам доста срещи, които ще продължат до четири часа. Върни се в хотела и си почини, а после ела отново тук, за да се видим. Искам да чуя всичко и ще видим какво можем да направим.
— Добре — каза Кат. Стана и тръгна към вратата, но се спря. — Знаеш ли? Има едно нещо, което се надявам, че можеш да провериш веднага. Един реактивен „Гълфстрийм“ излетя вчера от летище „Елдорадо“, мисля, веднага след арестуването ми. Можеш ли да разбереш къде е заминал.
Хеджър заведе Кат в съседната канцелария, където Кандис Лий работеше зад едно бюро.
— Свържи се с аташето по въпросите на въздухоплаването и виж има ли източник в системата на въздушния транспорт, който може да ни информира дали вчера от летището е излетял един реактивен „Гълфстрийм“. Искам да зная закъде е заявен полетът му и дали е кацнал там.
Кат записа номера на самолета и го подаде на жената.
Хеджър го заведе до асансьора.
— Когато се върнеш, не води Гарсия-Гревил със себе си. Не я искам тук.
— Както кажеш, Хеджър — каза Кат уморено, като натисна бутона на асансьора. На партера върна пропуска си и напусна посолството, придружен от охраната — морски пехотинец. Отвън имаше дълга опашка от латиноамериканци, която се проточваше покрай оградата до входа на сградата. Кат се досети, че те се редяха, за да подават молби за визи. Взе такси и на път към хотела намери време да огледа Богота. Беше прекалено зает предишния ден и не можа да види почти нищо от града. Опитваше се да прогони от мислите си това, което му наговори Хеджър за Мег.
Градът представляваше една смесица от модерното и порутеното. Уличното движение беше доста натоварено и шумно. Имаше пъстри училищни автобуси като в Санта Марта, претъпкани с пътници. Градът беше заобиколен от зелени планински върхове, засенчени от облаци. Денят беше сив и прохладен и, изглежда, щеше да вали.
Когато стигна в „Текуендама“, тъй като нямаше съобщения за него, взе ключа си и се качи в апартамента.
— Мег? — извика той. Никой не отговори. Влезе в спалнята. Чантите му лежаха отворени така, както ги беше оставил предния ден. Куфарите на Мег ги нямаше. Всичките й вещи бяха изчезнали.
Огледа се за някаква бележка. Позвъни на администратора отново и поиска да провери за съобщения още веднъж, но нямаше такива.
Уморен, седна на леглото и се замисли къде може да е отишла. Дали не се е върнала в къщата си в Картахена? Изведнъж почувства липсата й. Искаше я. Защо ще си отиде, без да остави никакво съобщение? Вярно ли беше онова, което Хеджър му каза за нея? А и имаше ли някакво значение? Не и за него. Тя трябва да знае, че Хеджър му е разказал за баща й. Кат искаше да чуе нейното мнение по този въпрос.
Легна и се отдаде на болката и умората. Замисли се за Дръмънд и неговото нещастие. Имаше много прилика между съдбата на семейство Катлидж и тази на семейство Дръмънд.
22.
В четири часа Кат се представи на входа на посолството, показа паспорта си, с което удостовери самоличността си, и след като го претърсиха, го пуснаха да влезе.
Няколко минути по-късно беше при Хеджър, който го покани да седне. Той вдигна телефона и нареди:
— Вие, двамата, елате тук, когато свършите съвещанието.
Затвори телефона и потъна в мълчание. Вероятно чакаше някой да дойде.
— Защо се насочи към този вид работа? — запита Кат. Беше му любопитно как се е развила кариерата на Хеджър след Куантико.
— Работих с тези хора във Виетнам. Когато се върнах, получих покана. Предложението беше добро.
Кат все още не знаеше точно за кого работи Хеджър, но не беше трудно да се досети. Търсеше потвърждение. Отново го попита:
— Работил си за ЦРУ във Виетнам? Според мен по това време си имал батальон.
Хеджър поклати глава.
— Не. Стигнах само до подполковник. Намериха друга работа за мен.
Не отрече за ЦРУ, но беше очевидно, че е бил, предложението е било оттам. Ако един випускник на военната академия стигне само до подполковник по време на война, от него не може да излезе нищо. Кат не изкоментира това, защото щеше да има нужда от помощта на Хеджър.