Мег беше наклонила седалката назад и спеше дълбоко. Погледна лицето й — спокойно и детско. Знаеше, че не можеше да я спре да дойде с него в Трапеца, и това го радваше. Припомни си ужасния момент, когато се почувства напълно сам.
Малко по-късно ядоха сандвичи, а след това, в ранния следобед, Кат видя кафява просека през зеленината на джунглата. Изпита вълнение и страх. Амазонка — най-голямата река в света, пред която Конго, Нил и Мисисипи са като джуджета. Беше на около тридесет мили от нея, но тук нямаше замърсяване на въздуха, а само мъгла, издигаща се от гората. С приближаването им реката ставаше все по-голяма и се виждаше още по-ясно колко много вода има в нея. Простираше се на изток и на запад, докъдето стигаше погледът. На двадесет мили от Летиция, която на фона на Амазонка изглеждаше като петънце, Кат повика кулата и получи инструкции за спускане. След няколко минути влязоха в транспортния график на движението и когато Кат се насочи за кацане, един голям хеликоптер се вдигна и се отправи на север, като летеше ниско.
Жегата се усещаше още преди да кацнат. Щом се приземиха, отвориха прозорците. Едно момче им посочи място за паркиране и Кат изключи електрооборудването и навигационните уреди, а след това угаси и двигателя. Вече се потеше, но не беше сигурен дали е от жегата.
Докато момчето подреждаше чантите на ръчна количка, Кат се разпореди за връзването и дозареждането на самолета. Взеха такси за „Парадор Тикуня“. Пред хотела имаше тълпа от хора. Мег попита шофьора какво става, но той не знаеше. Излезе от таксито и започна да вади багажа, без да обръща внимание на суматохата.
Кат и Мег се приближиха до края на тълпата. Един полицай се промъкна покрай тях и хората се разделиха, за да му направят път. Кат успя да види какво имаше в центъра на тълпата. Един мъж, северноамериканец, облечен в американски леген костюм, лежеше по гръб на земята. Главата му плуваше сред локва кръв, а устните и зъбите му бяха направени на каша. Беше прострелян в тила и куршумът беше излязъл през устата му, но лицето му все още можеше да бъде разпознато. Кат видя светлорусата коса и сипаничавото лице, а след това тълпата се затвори отново и скри трупа.
Кат се обърна. Чувстваше се зле. Това беше поредният нещастен случай след убийството на Блуи Холанд в опита да бъде предпазен Кат Катлидж. Кого ли още ще убият заради него, преди всичко това да свърши?
27.
Кат погледна отново часовника си. Беше малко след шест, а седяха на бара от два или три часа следобед. Не беше казал на Мег кой е убитият мъж и не мислеше да го прави. Отначало те бяха единствените посетители, а около пет часа барът започна да се пълни с хора — няколко местни жители и група германски туристи. Кат започваше да се тревожи.
Един висок рус мъж с брезентови дрехи влезе в бара, погледна нещо в дланта си и се доближи до Кат.
— Мистър Елис?
Кат се изправи.
— Точно така.
— Казвам се Ханк. Елате с мен, ако обичате.
Кат и Мег започнаха да си събират багажа.
— Извинете ме — каза несигурно мъжът. — Мислех, че сте сам.
— Грешите — каза твърдо Кат. — Мис Гарсия е моят делови партньор. Никъде не ходя без нея.
Мъжът ги изгледа за момент и каза:
— Добре. Последвайте ме. Вие сте последните ми пътници за деня. Съжалявам, че ви накарах да чакате. Днес летях доста.
Заведе ги до едно такси, което ги върна на летището. Спряха близо до хеликоптера, който Кат беше видял да излита по-рано. Високият мъж сложи багажа им в багажното отделение и ги настани на задната седалка, като им обясни как да закопчаят коланите. Малко по-късно се отделиха от асфалта и се отправиха на север, като летяха на не повече от сто и петдесет метра.
Хеликоптерът беше луксозно обзаведен — с четири кожени седалки и с дебел килим. Шумът от двигателя и витлото беше добре изолиран, но на Кат не му се говореше. Знаеше, че скоро ще види Джинкс. Беше възбуден и в същото време уплашен. Стисна ръката на Мег, а тя му се усмихна.
Кат погледна през рамото на пилота към скоростомера и видя, че летят със сто и тридесет мили в час. Движеха се малко на изток от северната посока. Летяха ниско и дърветата под тях сега не изглеждаха като зелен килим, както от три километра височина. Между тях имаше съвсем малко пролуки и земята се виждаше тук-там. Преминаха над голяма река, а след това над две по-малки. Летяха вече един час и осем минути според часовника на Кат, когато хеликоптерът започна да намалява скоростта. След още две минути започнаха да кръжат, а след това се спуснаха под върховете на дърветата.