Последваха прислужника по друга настлана пътека. Минаха покрай голям плувен басейн и два оградени тенискорта, на които нямаше никой. Настланата с трева пътека се разшири и заприлича на улица, а от двете й страни имаше малки гипсови къщи. Прислужникът изтегли количката пред номер дванадесет и ги покани да влязат. Кат се озова в една малка, но приятно обзаведена стая. Прислужникът им показа спалнята, банята и кухнята. Приличаше на бунгало, което човек може да наеме на плажа, но с по-хубава мебелировка. Прислужникът ги напусна.
— Господи! — каза Кат. — Не очаквах такова нещо. Мислех, че ще ни настанят в някой бордей в джунглата.
— Мисля да взема душ — каза Мег. Постави пръст на устните си и го подкани да отиде с нея в банята. Пусна душа и долепи устни до ухото му. — В канцеларията на Варгас имаше страхотно много електронно оборудване. Преди да продължим да разговаряме, искам да проверя за микрофони.
Кат я наблюдаваше как с един малък уред премина последователно из цялата къща, като проверяваше навсякъде за скрити микрофони. Прегледа и телефона, след което го постави на мястото му.
— Изглежда чисто — каза тя, — а мене ме бива доста в тези работи. Най-добрите са ме подслушвали.
— Впечатлен съм, но по-добре влизай под душа или го спри.
Тя се изкъпа и се върна.
— Кажи ми сега откъде взе тези деветстотин хиляди долара.
— От банката — отговори той. — Откъде иначе?
— В Богота?
— В Атланта.
— Искаш да кажеш, че си мъкнал толкова пари по цяла Колумбия?
— Повече. Дадох сто хиляди на Варгас в Богота.
— Господи! Радвам се, че не си ми казал. Щях да бъда много нервна. А сега какво?
— Ще се покажем на коктейла в седем. Ако Джинкс е тук, може би ще присъства.
— И ако е там?
— Е, трябва да опипаме терена, преди да я измъкнем оттук. Първо да открием къде е тя.
Мег се засмя.
— Докато се занимаваш с това, какво ще кажеш да опитаме да разберем къде сме ние.
— Мога да ти кажа най-общо. Намираме се на около сто четиридесет и пет мили на североизток от Летиция.
— Страхотно. Още какво има наоколо?
— Абсолютно нищо. Може би няколко индианци. Иначе само джунгла. В която и да е посока.
— И ако Джинкс е тук, и ако можеш да я достигнеш, какво тогава?
— Все още мисля по този въпрос.
— Искаш ли да огледаме мястото преди коктейла?
— Не. Откакто слязохме, не съм виждал жив човек тук, освен персонала и Варгас. Нека не привличаме вниманието върху себе си, като зяпаме наоколо.
— Защо според теб не ни претърсиха, когато дойдохме?
— Защо да си правят труда? Имат милион долара наши пари и знаят, че няма да откраднем нищо. Пък и като се има предвид мястото, в което се намираме, дори и да сме въоръжени, какво можем да им направим сред охраняван лагер?
— Точно така — каза Мег. — Какво можем да направим?
Кат отиде до леглото си и извади радиото на Хеджър.
— Това е указателен маяк. Когато вземем Джинкс, трябва да го включим и да се крием, докато пристигне кавалерията. Ще ни търсят.
— Господи! — каза Мег. — Дано!
Малко след седем часа Кат и Мег напуснаха вилата и се отправиха към голямата къща. Небето над тях беше още светло, но в сенките на гигантските дървета беше почти тъмно. Следваха пътеката. Други мъже също излязоха от вилите си и тръгнаха пред или зад тях. Въздухът все още беше тежък и горещ и Кат се потеше, но не само от жегата. Искаше да се отдели и да започне да търси дъщеря си. Мег хвана ръката му, сякаш знаеше за какво си мисли.
Прекосиха верандата и влязоха в къщата. Голямото фоайе беше осветено от полилей със сложни орнаменти. Двадесет-тридесет човека се хранеха на бара и на масите, отрупани с ястия и добре подредени. Кат предположи, че стопанинът има хладилно помещение, защото един голям съд съдържаше към пет килограма хайвер.
Хората бяха добре облечени, но изглеждаха малко унили. Когато Кат и Мег достигнаха бара, един висок мъж, който се потеше във фино ушит дебел вълнен костюм и говореше с акцент на англичанин от по-горните класи, си поръча джин и тоник с много лед. Взеха си напитки и храна и застанаха в един ъгъл на стаята, като започнаха да разглеждат отблизо новите си колеги. Кат видя хора, които вече познаваше.