— Зная. Имам същия проблем. Не зная дали се преструва.
— Какво искаш да кажеш?
— Може би не е с всичкия си. Може би това, през което е преминала, е било толкова ужасно, че просто е блокирала.
Дел стисна челюстта си и за момент не каза нищо.
— Ти сериозно ли говореше снощи? — запита той накрая. — За нападението и за отмъкването на Джинкс.
— Да. Съвсем.
— Добре. Няма да ти преча.
— Ами милионът? — запита Кат.
— Мислих за това и смятам, че мога да си го възвърна, когато започне нападението, е, може би и нещо повече.
— Дел, лудост е да се опитваш. И без да предприемаме разни глупости, ще бъде достатъчно трудно да се спасим от войниците.
— Не ми разправяй какво е глупаво — промълви Дел през зъби. — Мога да се грижа за себе си.
— Както кажеш — отговори Кат. Трябваше да се старае да не предизвиква повече конфликти с Дел. — Само запомни — скрий се някъде, докато премине стрелбата, а след това се предай. Кажи им кой си и обясни, че си бил тук, за да ми помагаш. Ако аз не се измъкна, питай за човек на име Бари Хеджър. Той е важна личност в посолството в Богота.
— Това кога ще стане?
— Не съм сигурен, но ако чуеш хеликоптери, значи е започнало.
— Ясно — каза Дел и понечи да стане, но Кат го задържа.
— Слушай, когато всичко това свърши и ако се измъкнем живи, искам да поговорим и да се опитаме да намерим общ език.
За момент Дел изглеждаше несигурен и уязвим. След това се изправи и се отдалечи.
Кат се върна във вилата. Мег беше легнала и си вееше с ветрило.
— Какво ново? — запита тя.
Кат седна на леглото до нея.
— Засега не можем да постигнем нищо.
Мег се изправи и се облегна на лакът.
— Какво искаш да кажеш? Аз мисля, че се справяме добре. Намерихме Джинкс, знаем къде живее, а и аз имам една великолепна видеокасета — каза тя и потупа голямата си дамска чанта, която беше поставена на леглото до нея и в която имаше миниатюрна камера. — Записах целия разговор с Принс по време на закуската след тениса. Ще бъде невероятно в ефира. Сега искам само няколко снимки на приближаващите се хеликоптери.
— Извинявай. Не исках да кажа, че не сме стигнали донякъде, а че просто няма докъде да стигнем. Няма да можем да накараме Джинкс да излезе от къщата. Мисля, че ще трябва да предприемем по-преки действия.
— Какво имаш предвид?
— Мисля, че е време да включа транзистора и да повикам войските. Утре призори ще изляза да потичам. Ще ида до пистата и ще оставя транзистора там. След това трябва да се разположим до голямата къща. Когато чуем първия хеликоптер, ще изтичаме в стаите на Принс, ще се заключим вътре заедно с него и Джинкс, докато стрелбата премине. Какво мислиш?
— Стаите му ще бъдат охранявани.
— Ако е необходимо, ще си пробием път със стрелба, но разчитам на теб да ги уговориш да ни пуснат да влезем.
— Е, мисля, че ще имам достатъчно добър изглед от прозорците на Принс, нали?
Кат се усмихна.
— Предполагам.
Наведе се и я целуна. Тя го придърпа на леглото и сгуши главата си на рамото му. Не след дълго заспа. „Май че така е по-добре“ — помисли си Кат. Искаше да й разкаже какво мисли да направи тази вечер, но може би беше по-добре тя да не знае.
Кат се облече за вечеря и докато Мег беше в банята, той махна фалшивото дъно от брезентовия сак и извади автоматичния пистолет. Сложи си раменния кобур, зави заглушителя на цевта и се опита да нагласи пистолета в кобура. Не влизаше с поставен заглушител. Разви го, сложи го в джоба на панталона си и пъхна пистолета в кобура.
Тази вечер на масата нямаше картички с имената. Кат и Мег седнаха близо до вратата, далеч от Принс и Джинкс. Атмосферата беше някак си по-приятелска в сравнение с предишната вечер. Хората започваха да се опознават. Кат установи, че е седнал до англичанина с дебелия костюм, който сега беше облечен по-подходящо.
Англичанинът се представи.
— Откъде сте, приятелю? — каза провлечено той.
— От югоизточните Съединени щати — отвърна Кат.
— Аз съм лондончанин — каза Куут. Беше пил доста. — Живея в Бъркшир в момента, но очаквам не след дълго да се върна в Лондон — И той намигна грубо. — След като започне да идва стоката, нали се досещате. Недвижимите имоти в Лондон имат много добра стойност тези дни. Мисля си за Ийтън Скуеър.
— Хубаво място — каза Кат.