„Каква е тайната на живота?“ Струва ми се, Борис Байданов сам отговори на този вълнувал го въпрос. Защото не може да се говори за смърт там, където има саможертва. Защото не може да настъпи забрава тогава, когато си дал живота си за другите…
1977 г.
Новата лекарка
Градчето беше малко. Зареяло се бе отколе някъде между чукарите. И хора нямаше останали в него много — само тези, на които сърцата не даваха да се откъснат от земята, от мириса на прясно разорана угар и на току-що поникнало великденче.
Зима е. Снежната виелица прелиташе от покрив на покрив, проплакваше из комините и се втурваше да гони облаците из небесата. Някъде се обаждаха кучета. Проскърцваше разлюляна от вятър вратичка. И над всичко това — фъртуната. Тъмнина.
Един прозорец само светеше в цялото градче. Снежинките весело играеха около заскрежените, осветени стъкла и любопитно надничаха вътре. Стаята не бе голяма, скромно подредена. Досами прозореца имаше дървена маса, на която пишеше 24-25-годишна жена. Един кичур бе паднал на челото й, а ръката й бързо бягаше по редовете. Това беше новата лекарка д-р Емилия Чолакова.
Десет дни, откак бе дошла в това градче. Посрещнаха я като свой човек, настаниха я добре, останалото зависеше от нея.
Емилия израсна скромна, с изразителни големи очи, в които се четеше голяма енергия, макар че мнозина я считаха за свито, плахо момиче. Но никой не знаеше за бурния кипеж на мислите й, за чувствата, които я вълнуваха, за мечтите й. Тя малко говореше за тях и на най-близките си другарки. Споделяше ги само с дневника си:
„Отдавна не съм писала. Имах толкова много работа. Градчето ми харесва. Хората са сърдечни. Е, някои са скептични за възрастта ми, но ще се оправим. Днес говорих с председателя на съвета за медицинската служба. Обадих се и в окръга. Толкова много неща трябва да се доставят тепърва.
Наистина не сбърках, като избрах тази професия. Какво по-достойно от това да помагаш на хората, да живееш със страданията им, да се бориш за живота им!“
Емилия прочете написаното и внимателно подчерта последните думи. В този момент се зачуха силни удари по вратата.
— Докторке, докторке, отвори! Моля те, докторке!
Ема бързо стана, излезе в коридорчето и отвори вратата. Вътре, заедно с облак сняг, влезе една побеляла фигура, загърната с дебел ямурлук. Когато човекът свали качулката, Ема позна Борис — бригадира от стопанството.
— Прощавай, докторке — заговори той с уплашен глас, — прощавай, ама детенцето ми е много болно. От днес цялото е в огън. Ние мислехме, че е настинало и аз не щях да те разкарвам в бурята, ама сега какво му стана изведнъж, не знам. Трудно взе да диша, посиня, пък е малко, на шест годинки е… първото ми е, докторке…
— Идвам веднага, само да се облека.
— По-добре се облечи, докторке, че вънка е страшно. Па и ние сме далечко.
След малко двамата тръгнаха. Тъмнината бе непрогледна. Духаше от всички страни. Студено, мраз. Борис вървеше напред. Той носеше газен фенер, който едвам мъждукаше. Емилия се подхлъзна един-два пъти, но успя да се задържи. Около себе си виждаше само сняг, сняг и нищо друго. Тя не разбираше в каква посока вървят. По едно време бригадирът се спря и приближи главата си до нейната, защото вятърът заглушаваше думите:
— Докторке, хвани се за ръката ми, ще ти бъде по-лесно, може да се загубим.
Тръгнаха отново. Снегът продължаваше да вали. Емилия го чувствуваше как влиза под палтото, но с нищо не можеше да си помогне. Изведнъж Борис се подхлъзна на едната, а след това на другата страна и падна. Фенерът се изплъзна от ръката му, но не угасна. Борис поиска да стане, надигна се, но с глух стон се строполи на земята. Емилия се спусна към него и му протегна ръка.
— Какво стана, ударихте ли се?
— Не знам, докторке. Подхлъзнах се. Сега ще стана.
Той се повдигна на ръце, сви единия си крак, но пак се отпусна, изнемощял от болки. Емилия грабна фенера и го поднесе до лицето му. То бе побледняло, а едрите му зъби бяха прехапали от болка устните.