Един лекар с побеляло слепоочие излиза в коридора.
Една майка с изплакали очи обръща пламнал поглед към него.
Този ден за двамата е празник.
Надеждата! Кой може да даде измерение на нейната сила. Осъдените на смърт или прикованите от тежка болест. Или техните близки…
Струва ми се, че това могат да сторят само майките!
Аз ги видях — тези тръпнещи от уплаха и любов същества, които незнайно откъде имаха сили да не затварят тревожните си очи по цели нощи и да пазят породената надежда. Разговарях с тези майки. Темата бе еднаква, надеждите също, затова и техните думи бяха почти еднакви.
Мирка Радева, магазинерка от Перник:
— От три дни сме тук. Детето ми беше много зле. Тукашните лекари, д-р К. Шапкарева и д-р Ж. Желев, го спасиха. Благодаря им! Надявам се, че сега бързо ще оздравее.
Виолета Коева от село Баховица, Ловешко, и Иванка Петрова от село Марчево, Михайловградско:
— И лекари, и сестри дадоха от себе си, за да спасят децата ни. Благодарим! Надяваме се…
И между майките една баба — Василка Кръстева от Пазарджик:
— Ако не бяхме дошли тук, внучката ми щеше да умре. Сега вече лекарите ни дадоха надежда. Как да им благодарим?…
Надеждата! На каква цена се дава тук надеждата?…
Бе към полунощ, когато иззвъня телефонът в отделението за недоносени деца при Републиканския научноизследователски институт по педиатрия. Съобщението се състоеше само от няколко изречения: „От Силистра със самолета на санитарната авиация пристигат две недоносени близначета — седмачета. Подгответе се за приемането им!“
Бебетата пристигнаха — Кр. Н. с тегло 1 150 грама, и Л. Н. с тегло 1 200 грама. Дежурната лекарка д-р С. Пинкас и сестрите Додева и Миланова започнаха бързо работа. Към тях се присъедини и завеждащият отделението д-р Л. Божков. Децата бяха настанени веднага в затоплен и стерилен кувьоз. И започна една безкрайна поредица от инжекции и подаване на кислород, инжекции и кислород. Така до сутринта. Твърде скоро двете бебета бяха вън от опасност.
… През юли морето е така примамливо със своите ласки. Затова и не малко хора желаят тяхната почивка да бъде именно през юли. На море заминаваше и сестра Й. Велева. Последният й работен ден пред отпуската бе вече почти изминал, когато в отделението влезе старшата сестра:
— Колежки, в сектор изолация имат няколко тежки случая, а са зле със сестрите. По-голямата част са в отпуска. Тези, които са останали, не могат вече да издържат от дежурства. Трябва някоя от вас да помогне. Решете сами и ми съобщете коя ще отиде!
Пожела най-младата — Й. Велева. Тя не се реши отведнъж. Поколеба се. Но не можеше другояче да постъпи — Сийка има малко бебе, Катя не е добре със здравето, Марга гледа голямо семейство. Оставаше единствено тя.
Същата вечер комсомолката Велева вместо във влака за морето, се озова отново край болничните легла, при болните деца.
— В отпуск мога да отида и друг път — простичко обясни тя. — Другите колежки са в по-тежко положение от мен.
— Не бива да се учудвате на тази постъпка — ми каза М. Попова, секретарката на комсомола в института, която ми разказа случката. — Това е нашето ежедневие…
Какво ти ежедневие. Засмените очи на Попова бяха зачервени от безсъние след двадесет и четири часово доброволно дежурство при болното дете X. К. Това всъщност бе и… „еженощие“. Някои казват, че надеждите се раждат през нощта. Може би е така…
Не е възможно да се разкаже пълноценно за работата на Института по педиатрия, ако не споменем и за единственото по рода си учебно заведение у нас — 99-то. Това е училище без байчо и без школски звънец, създадено, за да могат болните деца да не се чувствуват откъснати от привичната им среда, а и за да не прекъсват обучението си. А за най-малките, които не ходят на училище, и за свободните от занятия часове на големите, се грижи педагожката Ел. Брешкова. Тя разказва приказки, разучава с децата песни и игри.
„Домът на надеждата“ — така му казват на този институт.
Телефонът е тясно свързан с лекарското ежедневие, с лекарския труд. Обикновено всичко започва с неговия звън. Така бе и през тази нощ. Телефонът в детското отделение на Ихтиманската болница сигнализира отново „тревога“. От село Мирково изпращаха спешен случай.
Линейката прелетя по заспалите улици на града. Стефка Б., на седем години, това научиха само лекарите. И още, че болестта е започнала внезапно, че въздух не достига на детето, че трябва да се бърза, много да се бърза.