Често се повтаря например името на проф. Атанас Кехайов. Ето какво пише Станка Карабожикова от София: „Прочетох публикувания в «Работническо дело» на 4 март 1984 г. репортаж «Признанието идва с работата». Искам да добавя следното: изнесена е само една малка частица от хуманните дела на колектива, ръководен от проф. Кехайов… По време на лечението мк видях много чужденци да стоят пред кабинета на проф. Кехайов, чакайки го като сигурен спасител от страдания…“ Често се повтарят и имената на завеждащия П-Б хирургия по сърдечно-съдова и гръдна хирургия на Висшия военно-меднцински институт — София, проф. Йовчо Топалов и на неговите сътрудници лекарите Хаджиев и Стоянов, на младата сестра Гергана Шиварова и други.
Редовете на обич и признателност са като цветята. Само от искрено и силно чувство те разцъфтяват и красят хората и делата им. „…Заболях внезапно — пише Ирина Карагочева от село Вършило, Бургаски окръг. — Състоянието ми бе тежко, може би и безнадеждно. Бях приета по спешност в Окръжната болница в Бургас. Грижите на дежурния лекар д-р Б. Ганов запалиха искрица надежда у мен… Нямам думи, с които да изразя благодарността си към персонала на второ вътрешно отделение. Благодаря ви, мили хора, че ме върнахте отново при семейството, при колегите, при любимата професия. На вас аз правя дълбок поклон!“
Слова на благодарност и признание. И само който е бил парван от горещите им чувства, само той може да почувствува и разбере силата на самоотвержения труд на лекарите.
„Времето минава — пише Евгения Кръстева от София, — отдалечава ни от трудните мигове, часове и дни в болничната стая. Но винаги остава споменът от един бял силует, чертите на загриженото лице и благодарността, която върви през времето, трайна и непроменена. Мисля, че с това писмо ще изразя топлите чувства на признателност на многобройните пациенти на проф. Никола Алексиев — завеждащ клиниката по интензивна терапия при Научния институт по белодробни заболявания на Медицинска академия.“
За „златните ръце“ на д-р Красимир Токин от окръжната болница „д-р Стамен Илиев“ в Михайловград пише Митка Василева, а за човешкото отношение на д-р Танева и д-р Манев и на сестрите Невенова, Димитрова, Жекова и Нейкова от второ вътрешно отделение на Районната болница в Чирпан ни съобщава Калоян Милушев. И отново дума на благодарност от Михаил Атов към лекарския и сестринския екип на хирургическото отделение на Н-ската болница с началник д-р Георгиев и към доц. Марко Даскалов от ВМИ — София, и от Петър Тодоров към д-р Петков и старша сестра Абрашева от хирургическото отделение на М-ската болница.
С главни букви са изписали думата „човек“ семейство В. и Хр. Бакърджиеви от Велико Търново, когато благодарят на хирурга д-р Г. Рашев и сестрите Иванова и Димитрова. Сигурно немалко топли чувства таят те към тези хора, спасили живота на малкия им син Иво.
Едно писмо от лекуващите се в тубдиспансера в Разград неволно предразполага читателите към размисъл. „Какво би станало с нас — пишат те, — ако не бе народната победа на Девети септември? Жълтата гостенка едва ли щеше да ни прости. Ето защо ние не можем да скрием нашето чувство на възхищение и благодарност от новите отношения между хората в нашето общество. За нас това е отношението на лекарите към нас, болните. С какви думи да благодарим на медицинските работници, които работят без работно време, не спират да мислят за нас, даже и когато са по домовете си?“
А ето и едно писмо на гръцкия гражданин Никос Теохарис: „… В Гърция ми казаха, че не мога да се излекувам, защото моята болест е хронична. Бях отчаян… Отидох на преглед в Медицинска академия в София. Не можете да си представите моята радост, когато професор Янаки Холевич ми каза: «Ще те оперирам и ще бъдеш по-добре. А бастуна, които държиш, ще оставиш в София.» Тези думи се сбъднаха… Нямам думи да изразя своята благодарност. HP България трябва да се гордее с такива лекари.“
„Едно от човешките качества е вярата — писа по този повод директорът на дирекция «Народно здраве и социални грижи» при ОНС-София, д-р Моно Моновски. — Хората са устроени така, че не могат да не вярват в нещо. А когато човек разбере, че е излъган — спасява го пак вярата. Вярата в нещо друго… Сигурно за това в медицината най-добро е още «неизпитото лекарство», въпреки че не винаги то е истинско. Има много лекарства, които са най-неприятни в края на изпиването. Направени са така, че много горчат, а от някои дори започва да ти се повдига.