Съблякох се под водата и бързо заработих с ръце, за да пресека течението под прав ъгъл. Спрях се само когато видях по светлината на пристанището, че съм го оставил далеко зад себе си. Тогава легнах по гръб, за да почивам. Бях работил здравата; трябваше да мине известно време, докато поема дъх.
Бях в пълен възторг — успях да избегна опасността. Започнах пак да пея своята предсмъртна песен; то беше някаква импровизация на пиян хлапак. — Не пей, рано е още — пошепна ми цар Алкохол. — В Солано животът не спира и през нощта. На пристанището идват железничари. Те ще чуят, ще дойдат с лодка и ще те спасят, а ти не искаш да те спасяват. — Разбира се, че не исках. Как? Нима да ме лишат от възможността да умра с героична смърт? За нищо на света! И аз лежах на гърба си, гледах звездите и наблюдавах как покрай мене минават светлините на пристанището — червени, бели, зелени. На всяка от тях пращах за сбогом трогателно скръбен поздрав.
Когато се озовах далеко, сред пролива, пак запях. Понякога правех няколко движения, но повечето просто се оставях на течението да ме носи; а пред очите ми минаваха някакви безкрайни, пияни сънища.
Ала още преди да съмне, аз поотрезнях малко под влиянието на студената вода — тъй като бях стоял в нея вече много часове. Вече започвах да се интересувам в кое място на пролива съм. Мина ми през ума също, че скоро ще почне приливът, който може да ме подхване и да ме изхвърли обратно на брега, преди да успея да доплувам в залива Сан Пабло.
След това открих, че съм се уморил и че ми е много студено. На това отгоре бях съвсем трезвен и вече нямах ни най-малкото желание да се удавя. Като погледнах към брега на Контра Коста, различих на него очертанията на металната фабрика Селби и фарът на Кобилишкия остров.
Тогава реших да доплувам до Соланския бряг, но толкова бях отслабнал и премръзнал и толкова бавно се движех напред — при това всяко махане ми струваше такъв страшен труд, — че скоро оставих всяко усилие. Просто се отдадох на течението, като само понякога размахвах ръка, за да се държа в равновесие над вълните, които под влияние на започналия прилив все по-силно бърчеха повърхността на водата. И тогава почувствах страх. Бях вече съвсем трезвен и не ми се умираше. Намирах стотици причини, за да остана жив. Но колкото повече причини намирах, толкова по-вероятна ставаше възможността да се удавя.
Бях прекарал вече четири часа във водата, когато се съмна. Утрото ме завари в крайно печално положение; бях в ивицата на водовъртежите около фара на Кобилишкия остров, там, където се срещат и се борят едно с друго бързите течения от приливите Валехо и Каркинец; в този момент те освен това се бореха и с прилива, който гонеше вълни от залива Сан Пабло. Завея хладен вятър, къси и силни вълни обливаха лицето ми и аз вече започнах да гълтам солена влага. Като опитен плувец разбрах, че краят ми е близък. Но тъкмо тогава ми дойдоха на помощ — една гръцка рибарска гемия, която отиваше във Валехо. Още веднъж, благодарение на организма си и физическата си сила, аз се спасих от цар Алкохол.
Такива безумни постъпки под влияние на цар Алкохол съвсем не са рядкост. Една точна статистика на всички случаи на самоубийства, предизвикани от него, би хвърлила човечеството в ужас. Да вземем, ако щете, онова, което стана с мене: за мене — млад, здрав, нормален човек — желанието да посегна на живота си не може да бъде естествено; но необходимо е да се вземе под внимание, че това желание се появи у мене след дълъг период на пиянство, когато нервите, и мозъкът ми бяха силно отровени от алкохола; при това моето въображение винаги се е отличавало със склонност към драматични и романтични приключения и в момента, когато пиянството ме бе докарало до пълно безумие, мисълта за геройска смърт ме хвърли във възторг. А между това дори закоравелите, болезнено предадени на алкохола пияници и те посягат на живота си повечето пъти след продължително пиянство, когато и нервите, и мозъкът са целите просмукани с отрова.
Глава 13
И ето, аз напуснах Бенишия, където цар Алкохол щеше да ме погуби. Тръгнах да скитам по света, покорявайки се на шепота, който ме зовеше в далечините и обещаваше да ми открие смисъла на живота. Но където и да тръгнех, пътят ми винаги минаваше през места, където алкохолът се лееше като река. Навред кръчмата служеше за сборен пункт. Кръчмата беше клубът на сиромасите и той беше единственият клуб, където имах свободен достъп и аз. В кръчмата аз можех да завързвам познанства. Влизах в кръчмата и можех да разговарям там с когото поискам. Във всички непознати градове и села, през които минавах, кръчмата беше единственото място, където можех да вляза. От момента, когато пристъпвах прага на кръчмата, аз преставах да бъда чужд човек в непознатия град.