Най-стар от всички моряци беше някой си Люис, дебел човек на около 50 години. Той беше шпикер, прахосал цялото си състояние. Цар Алкохол го погубил и той сега завършваше своята кариера с онова, с което я започнал — като прост моряк. Този случай ми направи дълбоко впечатление. Очевидно цар Алкохол знае не само да убива хората. Люис например той не е убил. Той е направил по-лошото. Той го е лишил от власт, от място, от всички удобства на живота, стъпкал е в калта неговото самолюбие и за цял живот го е осъдил на тежкото съществуване на прост моряк; а понеже Люис беше здрав и як човек, очевидно е, че му предстоеше доста дълго да влачи своето съществуване.
Нашето плаване по Тихия океан стигна до края си. Ние видяхме вулканичните, обрасли с гори, върхове на Бонинските острови и, лавирайки между рифовете, влязохме в добре запазения залив; скоро нашата котва затрещя и ние се спряхме на това място, където вече имаше около двайсетина кораби на също такива цигани-скитници на морето. Откъм брега лъхаше аромат от незнайни тропически растения. Туземци със своите лодки със странна конструкция и японци с още по-чудати сампани плуваха из залива, като гребяха с едно гребло и идеха към нашия кораб. За пръв път попадах в чужда страна. Най-сетне стигнах до края на света: сега ще видя с очите си всичко онова, което съм чел из книгите. Аз жадувах по-скоро да сляза на брега.
Сговорих се с други двама моряци и решихме през цялото време да бъдем тримата заедно (ние така добре изпълнихме това решение, че до края на плаването все ни наричаха тримата братя по пиене). Единият се казваше Виктор; той беше швед. Другият — Аксел — беше норвежец. Виктор ни посочи отдалеко една пътека, която най-напред се губеше в дива клисура, след това пак се показваше и пълзеше по стръмен склон от лава, а от там се виеше в планината между палми и цветя и ту се губеше, ту се явяваше пак. Той каза, че трябва да се изкачим по тая пътечка и ние на драго сърце се съгласихме; оттам щяхме да видим чудесни изгледи, там щяхме да намерим оригинални туземски селца и да срещнем в края на краищата някое — но какво никой не знаеше — приключение. На Аксел много му се искаше да отидем за риба. Съгласихме се и с това. Решихме да намерим един сампан, да вземем двама рибари японци, които познават рибните места и да устроим грандиозна ловитба. Колкото се отнася до мене, всички проекти еднакво ми се харесваха.
След като си съставихме план, ние слязохме на брега с лодка между рифовете от живи корали; като стигнахме земята, издърпахме лодката на белия бряг, покрит с коралов пясък. Минахме през пясъчната ивица, влязохме под сянката на кокосовите палми и стигнахме до един малък градец. Там намерихме няколкостотин буйстващи моряци от всички краища на земята; те всички безмерно пиеха, безмерно пееха и безмерно играеха. И всичко това ставаше на главната улица на градеца за голямо възмущение на съвсем безпомощната шепа японски полицаи.
Виктор и Аксел решиха, че трябва да му ударим по чашка, преди да тръгнем за тая дълга разходка. Можех ли да откажа да пийна с тия две задушевни момчета? Необходимо беше да се полее нашата дружба. Обичаят искаше това. Ние всички се смеехме на нашия капитан-трезвеник и го презирахме, защото не пиеше нищо. На мен лично съвсем не ми се искаше да пия, но затова пък положително ми се искаше да се покажа добър другар и славен момък. Дори споменът за Люис не ме спря, когато поглъщах силната, обгаряща течност. Наистина цар Алкохол е нанесъл на Люис жесток удар, аз обаче бях млад, кръвта ми, здрава и силна, бързо течеше по жилите ми, организмът ми беше железен и… хе, младостта винаги се смее презрително, като гледа разрушенията, които старостта прави. Странно и силно беше питието, което ни дадоха. Силно миришеше на алкохол. Не можеше да се познае къде и по какъв начин е приготвен. Най-вероятно това беше някаква туземна настройка. Питието беше горещо като огън, прозрачно като вода и действаше бързо като смърт. То беше наляно в празни бутилки от холандско вино, на които бе запазен етикета с много подходящото име «Котва». И наистина от действието на това питие ние застанахме на котва. Не можахме да се измъкнем от града. Нито тръгнахме със сампана, нито ловихме риба. И макар че престояхме на острова десет дни, не можахме нито веднъж да се разходим из оная пътечка, която минаваше покрай скалаците от лава и тънеше в цветя.
В градеца срещнахме стари познайници от другите кораби — хора, с които сме били заедно из кръчмите в Сан Франциско, преди да отплаваме. Всяка такава среща се започваше с почерпка; поговорим за това, за онова пак се почерпим, след това започваме песни и всякакви шеги, докато най-после главата започне да шуми. Тогава всичко започваше да ми се струва някак значително и чудесно — всички тия морски вълци, които ревяха от цяло гърло, един от които бях аз, събрани за гуляй върху една коралова скала всред океана. Аз си спомнях откъслеци от балади за рицари, които пируват в старинна зала. Ето че те насядат: едни при почетния край — над солта, други — под солта; ето един викинг, който току-що се е върнал от морето, седнал да пирува очаквайки битка. И аз се чувствах, че още не е умряла цялата тая старина и че ние принадлежим към същата древна порода.