На мен тази сатурналия ми се виждаше нещо величествено. Като че ли са се върнали времената на испанските пирати. Тука имаше широк и свободен разгул. Това беше постъпка, достойна за велики авантюристи.
И аз също участвувах в този разгул и аз бях един от тия морски разбойници, които буйствуваха между хартиените къщици на японския градец.
Губернаторът не издаде заповед да се очистят улиците. Ние с Аксел продължавахме да скитаме от кръчма на кръчма и навсякъде пиехме. След това се разделихме във време на някаква пияна история и аз го изгубих от очи; моята глава вече шумеше. Тръгнах по-нататък и на всяка крачка завързвах нови познанства; пиех чаша след чаша и се опивах все повече и повече. Помня, че седях някъде с японски рибари, с хавайци от нашата флота и един млад моряк — датчанин, който току-що беше се върнал от Аржентина, където бил каубой. Този датчанин имаше определена наклонност към всякакви местни обичаи и обреди. И ето че започнахме да пием саке с пълно и точно спазване на целия японски етикет. То беше едно безцветно, меко, топличко питие; даваха го в мънички фарфорови чашки.
Помня след това срещата си с момчетата-юнги на 18–20 години, от средна ръка английски семейства; тези момчета избягали от корабите, където ги дали да учат морското дело — един тук, друг там — и ето сега се бяха озовали моряци на ловджийските шхуни. Те бяха с цъфтящо здраве, яснооки юноши с гладка кожа; те бяха млади — млади като мене и също така се учеха да се движат в средата на възрастни мъже. Пък и наистина те самите бяха възрастни. Те не искаха да пият слабо саке, те имаха нужда от четириъгълни бутилки, пълни с огнената течност, която подпалваше кръвта им и възбуждаше пожар в мозъка. Помня една трогателна песен, която те пяха, с такъв припев:
И те плачеха, когато пееха тази песен — тези безгрижни млади негодници, нанесли такъв удар на гордостта на своите майки, аз също пях заедно с тях и плаках заедно стоях, и се наслаждавах на тази трогателна и драматична сцена, и се опитвах да дам някакво пияно хаотично обяснение на живота и романтичните приключения. Помня още една картина, която ясно се очертава всред по-предишния и последвалия мрак. Ние — тези юноши и аз — вървим из улицата, прегърнати и клатушкайки се, а над нас сияят звездите. Ние пеем някаква безгрижна моряшка песен — пеем всички, с изключение на един: той седи на земята и горчиво плаче, а ние даваме такт, като размахваме бутилките от джин. От двата края на улицата се чуват в далечината гласове на моряци, които пеят като нас в хор; и целият живот изглежда значителен, красив, някакво фантастично и великолепно безумие.
След това пак иде мрак; а след този период на мрак аз отварям очи и при бледната светлина на начеващия ден виждам японка, която грижливо и тревожно се е навела над мене. Тя е жена на един тукашен лоцман и аз лежа пред вратата на нейната къща. Студено ми е, цял треперя и съм съвсем болен след пиянството. Чувствувам, че съм някак много леко облечен. Ах, тези проклети момчета юнги! За тях, вижда се, е станало привичка да бягат. Сега те са избягали с цялото мое имущество. Часовникът ми е изчезнал. Няколкото долара, които имах, също изчезнали. Изчезнало е палтото ми. Коланът ми също. И… да, наистина обущата ми също ги няма.
Аз описах за пример един от десетте дни, които прекарахме на Бонинските острови. Виктор оздравя от временната си лудост, намери мене и Аксел и след това пихме пак, но с голяма предпазливост. Все пак и до края не можахме да се качим по пътеката от лава, обрасла с цветя. Градът и бутилките джин — това е всичко, което видяхме.
Онзи, който сам се е опарил, не може да не чете нравоучение за огъня. Ако бях постъпил така, както трябваше, аз можех да видя на Бонинските острови много интересни неща, да получа едно здраво, нормално удоволствие. Но аз много добре разбирам, че работата съвсем не е в това, как трябва или как не трябва да се постъпи. Важно е как постъпваш в действителност. Тази е предвечната, неопровержима истина. Аз правех това, което правех. Вършех това, което вършеха всички моряци на Бонинските острови. Вършех това, което вършеха в същото време милиони хора из различни точки на земното кълбо. Постъпих така, защото всичко ме тласкаше към тоя път, защото бях човек, по-право момче, продукт на своята среда; защото не бях нито болезнено малокръвен субект, нито полубог. Бях просто човек и вървях из същия оня път, из който вървяха всички хора, пред които се прекланях, моля да не се забравя — здрави пълнокръвни мъже, яки, могъщи, шумни, свободни по дух, които не пресмятат еснафски всяка своя крачка, а с истинско царско великолепие разпиляват и живота, и силите си, и парите си.