И този път лежеше открит пред мене. Като че ли на двора, където играят децата, са оставили кладенеца незатворен. Какъв смисъл има да придумваш малките смелчаци, които крачат със своите дребнички несигурни крачета из пътя към познание на живота, че не бива да играят близо до незатворения кладенец. Всички родители знаят това. И ние също знаем, че известен процент от тези деца — най-живите и смелите от тях — ще паднат в кладенеца. Потребно е само едно и всеки от нас знае това, а то е — да се затвори кладенецът. Същото е и с цар Алкохол. Всички придумвания и нравоучения на света не ще бъдат в състояние да опазят от цар Алкохол мъжете и юношите, които възмъжават, докато цар Алкохол е достъпен винаги и навред и докато той е неразделно свързан с понятието за мъжественост, смелост и широк размах.
Едничкият рационален изход от това положение за нас, представителите на двайсетото столетие, е да заковем кладенеца и да докажем, че двайсетият век е действително двайсети век, който е оставил на деветнайсетия и на всички по-раншни векове всичко онова, което принадлежи на тях: изгарянето на вещиците, нетърпимостта, фетишизма и най-гнусния от всички тези остатъци на варварството — цар Алкохол.
Глава 17
От Бонинските острови ние заминахме на север, да търсим стадата морски котки и цели три месеца скитахме из северните морета в студ и мраз. Понякога попадахме в гъста, безкрайна ивица мъгла и по цели седмици не виждахме слънце. Работата беше невероятно тежка; не пиехме и дори не мислехме за пиянство. А после отплувахме на юг, в Йокохама, с грамаден запас кожи, предвкусвайки близостта на получаване на заплатите.
Много ми се искаше да слезем на брега и да видим Япония, но първият ден след пристигането ни бе изцяло посветен на работата в кораба; нас, моряците, освободиха едва привечер. И тук, благодарение на самия строй на нашия живот и установения от хората обичай да поливат всички сделки, цар Алкохол пак ме взе под ръка и ме поведе, където искаше. Капитанът дал пари на ловците да ги предадат на нас, а те седнали да ни чакат в една местна кръчма да отидем да ги получим. Кръчмата била изцяло заета от компания от нашата флотилия. Различни питиета се лееха като из река. Всички черпеха. Можехме ли ние след тримесечна тежка работа въздържание, ние — млади, силни, цъфтящи, здрави момчета, които дълго време сдържаната от дисциплината и околните условия жажда за живот сега кипеше и преливаше — можехме ли да се удържим и да не пийнем две-три чашки? Ще пийнем малко — така решихме, — а после ще отидем да разглеждаме града.
Излезе пак същата история. Колко пъти стана нужда да пием! А колкото проникваше в кръвта ни вълшебното горещо питие, колкото повече смекчаваше гласовете и сърцата ни, толкова по-силно ние чувствувахме, че сега не е време да се прави оскърбителното различие: да се съгласиш да пиеш с един другар, а да откажеш да пиеш с друг. Всички сме другари, всички заедно сме се борили с бурите и лишенията, всички ние, наредени един до друг, сме спущали платната и сме изопвали въжетата, сменявали сме един другиго на кормилото, лежали сме един до друг на същата палуба, когато корабът се е заривал във вълните и едновременно сме издигали глави, когато той е изскачал навън, и сме гледали кой от другарите е липсвал. И затова трябваше да пием с всички и всички черпеха и гласовете ни ставаха по-високи, когато всички си спомняхме хиляди чисто другарски постъпки. За сбиванията и свадите съвсем забравихме и бяхме убедени, че в цял свят няма по-добри момчета.
Та ето — беше още ранна вечер, когато попаднахме в тази кръчма и през цялата тази първа нощ на брега аз не можах да видя Япония; не можах да видя нищо друго освен тази кръчма — обикновена кръчма, много прилична на нашенските кръчми, пък и изобщо на кръчмите от цял свят.