Работех във фабриката по десет часа на ден. Това беше бавна, чисто механична работа. А мене ми се искаше живот, искаше ми се да чувствам, че не съм само машина, която работи за десет цента на час. Но в кръчми вече не ми се ходеше. Имах нужда от нещо ново. Аз се превръщах във възрастен човек. У мене започнаха да растат някакви непознати дотогава и вълнуващи желания и стремления.
Тъкмо по това време по една щастлива случайност се срещнах с Люис Шаток. Станахме с него приятели.
Люис Шаток, без ни най-малко да бъде порочно момче, беше всъщност истински, но съвсем не много голям Джон Жуан; сам той впрочем бе убеден, че е дълбоко развратен градски продукт. Аз пък съвсем не бях градски. Люис беше красив, изящен и постоянно се влюбваше в госпожици. Да се влюбва беше за него интересно занятие, което изцяло го поглъщаше. А аз за госпожиците нямах дори понятие. Досега те съвсем не бяха ме интересували. Тази страна на живота бе минала покрай мене незабелязано. А когато веднъж Люис се сбогува набързо с мене на улицата и се доближи, вдигайки шапка, до някаква негова позната госпожица и тръгна заедно с нея, аз почувствах вълнение и завист. И на мене ми се прииска да поиграя тази игра.
— Хе, това е най-лесното нещо — каза Люис. — Трябва само да ти намерим една госпожица.
Но то е по-мъчно, отколкото изглежда на пръв поглед, сега ще ви докажа това, макар че ще трябва да направя едно малко отстъпление. Люис не ходеше в къщите на познатите си момичета. У никоя от тях той не беше ходил. Разбира се, и аз — съвсем чужд човек в този нов за мене свят — бях в същото положение. Освен това нито Люис, нито аз имахме възможност да посещаваме танцувалните курсове и обществените вечеринки, а те бяха най-удобните места за завързване на познанства. Но ние нямахме пари за тази цел. Той беше ученик в една ковашка работилница и получаваше малко повече от мене. Двамата живеехме у дома си и плащахме на семействата за издръжката си. После трябваше да купуваме цигари, дрехи и обуща; след това ни оставаше за лични разходи една сума, която се движеше между седемдесет цента и един долар в седмицата. Ние събирахме капиталите си и ги деляхме по равно; по някой път целият остатък от общите пари отиваше в полза на единия от нас, когато например той се впущаше в някоя голяма авантюра — нещо като разходка с някоя госпожица: трамвай за Блер парк, дотам и назад, току погледнеш — двайсет цента хвръкнали; ледено — две порции — тридесет цента или някакви там тамали; това струваше по-евтино — двайсет цента за двамата.
Но мене малко ме тревожеше тази липса на пари. Презрението към парите, на което бях се научил от пиратите на стриди, не ме напусна цял живот. В своята философия аз бях завършил пълен курс и винаги еднакво презирах парите — както в ония минути, когато ми не достигаха за нещо десет цента, така и през времето, когато пръсках по десетки долари, за да черпя другарите си и разни хрантутници.
Но по какъв начин да си намеря госпожица? Люис не можеше да ме заведе в някоя къща и там да ме представи на момичетата. Сам аз не се познавах с никоя. Своите госпожици пък Люис ревниво пазеше за себе си. Във всеки случай самата природа на нещата не му позволяваше да ми отстъпи една от тях. Наистина той понякога успяваше да придума някоя своя позната да доведе някоя своя другарка, но тези другарки се оказваха само бледи копия, съвсем безцветни особи, в сравнение с великолепните екземпляри на Люис.
— Ти ще трябва да действуваш така, както съм действувал на времето и аз — каза той най-после. — Аз реших и си намерих момичета. Направи така и ти.
И той ме научи как да постъпя. Не трябва да се забравя, че ние с Люис бяхме много зле откъм парите. Ние трябваше всякак да се измъчваме, за да плащаме издръжката си и да пазим приличен вид. Срещахме се с него вечер, след работния ден, някъде на ъгъла или в малката бакалница в уличката, единственото място, където се отбивахме. Там купувахме цигари, а понякога за пет цента «червенички». (О, да! Люис и аз гълтахме захарчета, без да се срамуваме, колкото ни се искаше. За пиене — не пиехме. Ни той, ни аз никога не влизахме в кръчма).
Но да се върнем към момичетата. По съвета на Люис аз трябваше да прибягна до най-първобитния способ: да избера някоя, която ми се харесва, и да се запозная с нея. Всяка вечер ние се разхождахме из улиците. Момичетата също се разхождаха на двойки. Но момичето, което се разхожда, не може да не поглежда момчето, което минава покрай него и му хвърля накриво погледи. (Досега — човек на средна възраст — където и да съм, в който и да било град или село — аз следя с опитното око на слаб играч тази мила невинна игра на момичетата и юношите, когато пролетта или лятото ги примамва навън по разходка).