Лошото беше, че през този аркадски период на моя живот, аз, който бях минал през огън и вода, бях станал крайно срамежлив и скромен. Люис постоянно ме окуражаваше. Но аз не познавах момичетата. Те ми изглеждаха, въпреки бързото ми узряване, незнайни тайнствени същества. В критичния момент ми липсваше смелост и нахалство.
Тогава Люис започна да ми показва как се прави това: красноречив поглед, усмивка, малко смелост, сваляне шапка, някоя дума, после колебание, хихикане, плахо вълнение — и току видиш, работата готова: Люис се е запознал и ми прави знак да отида и аз да се представя.
Но когато след това се разделяхме на двойки и се разхождахме заедно, кавалер с дама, аз забелязах, че Люис винаги вървеше с най-хубавичката, а на мене оставаше някоя куцичка.
Разбира се, след цял ред опити, за които не струва да се говори, аз се научих да действам по-добре; насъбраха се вече доста момичета, с които можех да се поздравлявам и които се съгласяваха да се разхождат с мене вечер. Но любовта аз познах не отведнъж. Това прекарване на времето ме интересуваше и аз продължавах да му се отдавам. Мисълта за пиянство нито веднъж не ми дойде наум. По-късно, когато се занимавах с обобщения от социологичен характер, понякога дълго се замислях над нашите любовни приключения с Люис. Но изобщо всичко това беше много хубаво, младежко и невинно. Пак тогава аз узнах една аксиома от общ характер — но по-скоро биологичен, отколкото социологичен, а именно, че «важната дама и лекото момиче са сестрички».
А скоро след това узнах що е любов, узнах цялата й прелест, целият й упоителен възторг. Тя още нямаше шестнайсет години. Рокличката й стигаше само до горния край на обущата. Ние се намерихме един до друг в едно събрание на Армията на спасението; но тя не принадлежеше към Армията. Не влизала в Армията и лелята на Хеди, която седеше до нея от другата страна. Леля й дошла на гости от село, където по това време още не бе проникнала Армията на спасението, и се отбила за половин час от любопитство. А Люис седеше до мене и наблюдаваше; според мене той само наблюдаваше: Хеди не беше от «неговия тип».
Ние седяхме мълком през тоя велик половин час, но през цялото време се споглеждахме плахо един друг; няколко пъти срамежливите ни погледи се срещаха, но ние пак така срамежливо ги отмествахме настрана, тя имаше тънко, продълговато лице. Кафявите й очи бяха необикновено красиви. А нослето й беше просто мечта, както и устните — нежни, леко капризни. Тя носеше баретка, а косите под нея — струваше ми се, че никога не съм виждал такава красива осанка на коси у шатенка. Този половин час ме увери, че влюбването от пръв поглед съвсем не е мит.
За жалост Хеди и леля й си отидоха скоро, както ми се стори (в събранията на Армията на спасението се позволява да излизаш, когато си искаш). Събранието изгуби за мене всякакъв интерес; като почакахме за приличие няколко минути, ние с Люис също тръгнахме към изхода. Когато излизахме, една жена, която седеше в задните редове, ме позна. Тя стана и излезе след мене. За нея няма да говоря. Тя беше жена от моя кръг; бях се запознал с нея отдавна на пристанището. Когато раниха Нелсън, той умря на нейните ръце; а тя знаеше, че аз бях единственият му приятел. Тя искаше да ми разправи за смъртта на Нелсън и аз сам исках да чуя. И ето аз прекрачих от новия живот в стария, откъснах се от моята зараждаща се юношеска любов към малката шатенка с баретка и потънах в атмосферата на предишната добре позната ми мрачна дивота.
Като изслушах разказа й, аз побързах да я оставя и почнах да търся Люис: страхувах се, че съм загубил първата си любов, още щом я видях. Но на Люис в това отношение можеше човек да се облегне. Казвала се Хеди. Той ще узнае къде живее. Лафайет минавала покрай работилницата, където работеше. Нещо повече: той вече няколко пъти я виждал заедно с друга ученичка от същото училище, Рут: и най-после той ми съобщи, че Нита, от която винаги купувахме захарчета, била приятелка на Рут. Трябваше най-напред да отидем в дюкянчето и да придумаме Нита да предаде на Рут една записка за Хеди. Ако тази работа може да се нареди, мене ми остава само да напиша записката.
Така излезе всичко. Падна ми се случай да узная що е свиждане крадешком, за половин час, да изпитам цялото сладко безумие на юношеската любов. Има на света любов по-силна от нея, но няма нищо по-нежно от нея. Как ми е сладко да си спомням! Никога никое момиче не е имало по-срамежлив поклонник от мене, макар че така рано бях познал цялата кал на света и бях водил някога такъв бурен живот. Аз съвсем не познавах момичетата. Аз, когото бяха нарекли принц на пиратите на стриди; аз, който се впусках сам в света и живеех като възрастен мъж между възрастни мъже; аз, който можех да управлявам гемия в мъгла и буря, да вляза в кой да е вертеп в крайморския квартал и да взема дейно участие във всяко започващо сбиване или с шик да поканя при тезгяха всички, които намеря в кръчмата; аз не знаех какво може да се говори, как трябва да се действува с тази тъничка жена — момиченце с къса рокличка, което не знаеше нищо за живота и незнанието на което в тази област можеше да се сравни само — аз така мислех, — само с моето дълбоко знание.