Старият цар Безсънко въздъхна обнадежден и заповяда на хората около него да излязат веднага от стаята му, като поръча на едного от готвачите да нагости бялата мишка и цялото нейно семейство с най-сладката орехова торта.
Щом останаха сами, джуджето взе едно малко столче, сложи го до престола на царя и седна на него. После разтвори голямата си книга и започна да чете.
То разказваше тъжната приказка за бедните и нещастни хора в царството, които бяха роби на царя и пъшкаха под камшиците на жестоките царедворци. Разказваше за мъката и за тежкия труд на ония, които работеха господарската земя, а нямаха хляб да нахранят децата си. Разказваше за дългите кървави войни, в които царят хвърляше народа, за да засища алчността си с нови богатства…
И колкото по-нататък четеше джуджето, толкова по-приятна умора натискаше очите на стария цар и го унасяше в сън. Най-сетне, когато белобрадото човече свърши приказката и дигна главата си от книгата, цар Безсънко хъркаше с всичка сила. По лицето му играеше блажена усмивка.
Съвсем тихичко и на пръсти джуджето се измъкна от царската стая. Но там, пред прага й, чакаха със затаен дъх министрите, телопазителите, съветниците, лекарите и готвачите.
— Какво стана? — извикаха всички в един глас. — Можа ли да приспиш царя?
Джуджето не каза нищо. Само разтвори вратата на стаята и посочи царския престол.
Тогава придворните влязоха вътре и паднаха на колене пред своя заспал господар. Най-сетне след толкова години цар Безсънко беше спасен. Приказката за страданията на бедните и нещастни хора в неговото царство го бе приспала дълбоко.
— Каква награда искаш за магията? — попита един от министрите, когато джуджето тръгна да си върви.
— Нека всички хора в царството бъдат щастливи! — рече джуджето.
— А за себе си нищо ли не искаш?
— За мене ли? — промълви белобрадото човече и се замисли. — А че оня ден катеричката настъпи гребенчето ми и го счупи. Ако мога да получа едно ново гребенче, да си вчесвам сутрин брадичката, ще бъда много благодарен.
Дали цар Безсънко изпълни волята на своя спасител и дали направи всички хора в царството си щастливи? Някои очевидци разправят, че той продължавал да спи и досега и че неговите поданици не искали да го чакат да се събуди, за да ги направи щастливи. Народът в царството вече се бунтувал и сам решил да се бори за своята свобода и щастие.
Ще попитате може би: ами какво стана с джуджето?
Джуджето си отиде в гората с едно чудесно златно гребенче, цяло обсипано със скъпоценни камъни.
Там белобрадото човече остана да живее още много години в своята къщица и да помага на птиците и на животните, а понякога дори и на хората. И двете сребърни звънчета на обущата му дрънкаха и се смееха, дрънкаха и се смееха като пеещи поточета сред омайната тишина.