— Хей, момчета, я слушайте тука!
Капитан Спенс, дребен смугъл човечец със силно набраздено лице, бе застанал насред бараката, но гласът му се носеше и навън. Тази седмица беше дежурен. Той изчака всички да се съберат в бараката и обяви:
— Искат още десет души за работа в гората утре. После извади списъка си и започна да вика хората по име, като вдигаше поглед към всеки.
— Марлоу? — Отговор не последва.
— Някой да знае къде е Марлоу?
— Сигурно е отишъл при полковника — обади се Юърт.
— Кажи му, че утре е на летището.
Спенс се закашля — напоследък астмата го мъчеше здравата. Когато спазмът премина, той продължи:
— Днес сутринта комендантът на лагера пак е говорил с японския генерал. Помолил да увеличат порциона и медицинските добавки. — Той прочисти гърлото си сред внезапно настаналата тишина. После каза с равен глас: — Както винаги, отказали са му. Дажбата си остава сто двайсет и пет грама ориз на човек дневно.
Спенс погледна към вратите, за да се увери, че двата поста са на мястото си. Сетне сниши глас и в бараката се възцари напрегнато мълчание.
— Нашите са на стотина километра от Мандалай и продължават да настъпват. Японците са си плюли на петите. В Белгия съюзниците също настъпват, но там времето е много лошо, имало снежни бури. На Източния фронт същата работа, но руснаците напъват яко и се очаква до няколко дни да вземат Краков. Янките се оправят добре в Манила. Стигнали са до… — Той се запъна, докато си спомни името. — Май беше река Агно, в Лусон. Засега друго няма, но и това не е зле.
Олекна му. Най-сетне свърши и тоя кошмар. Всеки ден дежурните офицери се събираха и заучаваха новините наизуст, но страшното идваше после, когато се изправяше да ги повтори пред останалите — тогава го избиваше студена пот и стомахът му се свиваше. Един ден някой доносник ще го посочи с пръст и ще го съобщи на охраната, че той е от хората, които разпространяват новините, а Спенс знаеше, че няма да издържи на мъченията и ще проговори. Или пък самите японци ще го чуят и тогава, тогава…
— Това е, момчета — заключи той и се запъти към леглото си — от напрежението чак му се повдигаше. Събу си панталона и излезе от бараката с кърпа под мишница. Навън слънцето прежуряше. Имаше още два часа, преди да завали. Спенс прекоси асфалтовата пътека и зачака ред на душовете. След като съобщеше новините, изпитваше нужда да се изкъпе, иначе вонята на пот просто го задушаваше.
— Доволен ли си, друже? — попита Тинкър.
Царя огледа маникюра си — добър беше. От редуващите се горещи и студени компреси лицето му бе свежо, а лосионът ухаеше приятно.
— Бомба! — отвърна той и плати. — Благодаря, Тинк.
Надигна се от стола, сложи си кепето и кимна за довиждане на Тинкър и на полковника, който търпеливо чакаше за подстригване.
Двамата мъже го изпратиха с поглед.
Царя отново пое пъргаво нагоре по пътеката, мина покрай множеството скупчени постройки и се насочи към своята барака. Изпитваше приятен глад.
Бараката на американците бе отделена от другите, но се намираше достатъчно близо до стената на затвора, за да се възползва от следобедната им сянка, недалече от обиколната пътека, по която течеше животът на лагера, и на удобно разстояние от оградата. С други думи, разположена бе точно където трябва. Капитан Бръф, пилот на военновъздушните сили и най-старшият американски офицер, бе настоял да дадат на неговите войници отделно помещение. Повечето офицери с удоволствие биха се настанили заедно с тях — никак не им беше лесно да живеят сред чужди, — но японците бяха заповядали още първия ден офицерите да бъдат отделно. Австралийците и главно англичаните смятаха забраната за съвсем естествена.
Царя вървеше и мислите му се въртяха все около диаманта. Нямаше да е лесно да доведе до успешен край тая сделка, но точно с нея не биваше да греши. Като наближи бараката, той внезапно забеляза край пътеката един млад мъж, който седеше, подвил под себе си крака, и оживено разговаряше на малайски с един местен жител. Кожата му бе силно загоряла, а отдолу прозираха мускули. Имаше широки рамене и тесни хълбоци. Носеше само набедрена препаска, и то така, сякаш се бе родил с нея. Чертите на лицето му създаваха впечатлението, че са изсечени с длето, и макар да беше слаб като всички в лагера, в движенията му имаше грация, а в излъчването му — жизненост. — Малаецът, дребничък човек с почти черна кожа, слушаше съсредоточено плавно леещия се разказ на мъжа, после се засмя, оголи потъмнелите си от бетела зъби и отговори нещо, като подсили мелодичната си реч с жест. Младият мъж също се засмя и прекъсна малаеца с поток от думи, без да забелязва втренчения в него поглед на Царя.