Единствен Царя нямаше група. Той се справяше без чужда помощ. Неговото легло стоеше в най-хубавия ъгъл на бараката, точно под прозореца и бе сложено така, че да улавя и най-слабия полъх на вятъра, а от съседния креват го деляха цели два метра и половина. Леглото беше хубаво — със стоманена рамка, стегнати пружини и дюшек от кокосови влакна. Покриваха го две одеала, а отдолу, до безукорната белота на калъфката, светеха чаршафи. Над всичко това, опъната върху четири пръта, се простираше мрежа против комари без нито едно скъсано място.
Царя имаше също маса и два тапицирани стола, а отстрани на леглото бяха постлани пътеки. На малка полица зад него стояха тоалетните му принадлежности — самобръсначка, четка, сапун, ножчета, а до тях бяха подредени чиниите и чашите му, саморъчно изработеният електрически котлон и приборите за готвене и хранене. На стената в ъгъла висяха дрехите му: четири ризи, четири чифта дълги и четири чифта къси панталони. На другата полица лежаха шест чифта чорапи и долно бельо. Под леглото имаше два чифта обувки, бански чехли и съвсем нови индийски сандали.
Царя седна на единия стол и огледа дали всичко си е на мястото. Забеляза, че косъмът, който най-грижливо беше закрепил върху самобръсначката, липсваше. „Гнусни копелета — ядоса се той, — ще взема да пипна някоя зараза от тях!“ Но не каза нищо, само реши в бъдеще да я заключва.
— Здрасти — приближи до него Текс. — Зает ли си?
„Зает“ също бе парола и означаваше „готов ли си да получиш пратката“.
Царя се усмихна и кимна, а Текс предпазливо му подаде ронсъна.
— Благодаря — каза Царя. — Искаш ли и моята супа днес?
— Няма защо да питаш! — отговори Текс и се отдалечи. Царя огледа запалката, без да бърза. Беше почти нова.
Нямаше драскотини, палеше от пръв път, лъщеше от чистота. Отвори я и разгледа камъчето. От евтините бе, местно производство и доста изхабено. Той свали кутията за пури от полицата, извади отвътре едно чисто ново камъче и го смени. Натисна лостчета и запали. Нагласи внимателно пламъка и най-сетне остана доволен. Запалката не беше фалшива и като нищо щеше да донесе осемстотин-деветстотин долара.
От мястото си виждаше мъжа и малаеца. Двамата бъбреха все така оживено.
— Ей, Макс — обърна той глава към другия край на бараката.
— Какво? — озова се начаса до него Макс.
— Виждаш ли го оня там? — кимна Царя навън.
— Кой, кафявата маймуна ли?
— Не, другия. Я ми го прати!
Макс се измъкна през прозореца и прекоси пътеката.
— Ей, приятел, Царя те вика — безцеремонно прекъсна той разговора и посочи през рамо към бараката. — Каза да идеш веднага!
Мъжът изгледа смаяно Макс, проследи накъде сочи пръстът му, после отново впери очи в самия него.
— Мене ли? — попита той в недоумение.
— Да, тебе — нетърпеливо отвърна Макс.
— Защо?
— Откъде да знам?
Мъжът се намръщи и чертите на лицето му станаха по-сурови. Замисли се за миг, после се обърна към малаеца и каза:
— Вие, шап — отвърна малаецът и се приготви да чака. След това добави на малайски: — Пази се, туан. И нека бог да е с теб.
— Недей да се тревожиш, приятелю! Все пак, благодаря ти за загрижеността — усмихна се мъжът. После се изправи и тръгна след Макс към бараката.
— Викал си ме — каза той, когато застана пред Царя.
— Здрасти! — рече Царя с усмивка. Забеляза, че очите на мъжа са някак предпазливи. Това му хареса, предпазливи очи рядко се срещаха в Чанги.
— Сядай.
Той кимна и Макс се отдалечи, без да го подканят повече. Онези, които бяха по-наблизо, също се преместиха в другия край на бараката, за да ги оставят насаме.
— Седни де, седни — подкани любезно Царя.
— Благодаря!
— Цигара?
При вида на предложения пакет „Куа“ очите на мъжа се разшириха. Той се поколеба за миг, после взе една. Царя поднесе огънче с ронсъна и забеляза, че удивлението в очите му нарасна още повече, но мъжът се опита да го прикрие и дръпна дълбоко от цигарата.
— Бива си я! — отбеляза той с блаженство. — Благодаря!
— Как се казваш?
— Марлоу, Питър Марлоу. — После добави шеговито: — А ти?
Царя се засмя и си помисли: „Добре, тоя тип има чувство за хумор и не е мазник. Трябва да го имам предвид.“