Ларкин разбра, че няма смисъл да настоява повече, и го остави насаме с болката му.
На вратата едва не събори отец Донован.
— А, извинявайте, отче!
Отец Донован имаше вид на призрак — невероятно съсухрен, с дълбоко хлътнали в орбитите благи очи.
— Здравей, стари приятелю! — каза той. — Как си? Как са Мак и младият Питър?
— Добре, благодаря! Ларкин кимна с глава към Таунзънд. — Знаете ли нещо за него?
Донован погледна натам и кротко отвърна:
— Знам, че той е един страдалец.
— Извинявайте, не биваше да питам. — Ларкин помисли за миг и каза с усмивка: — Не искате ли да изиграете един бридж с нас? Примерно след вечеря?
— Благодаря, с удоволствие.
— Добре значи, след вечеря.
Отец Донован изчака Ларкин да се отдалечи и отиде при Таунзънд. Ефрейторът не бе католик, но отец Донован не правеше разлика — та нали всички люде са чада божии. „Само че така ли е наистина? — задаваше си той вечния въпрос. — Божии чада ли са всички? Може ли божии чада да вършат такива неща?“ По обяд вятърът и дъждът налетяха в общ пристъп и скоро всичко прогизна от влага. Сетне дъждът спря, а вятърът продължи. Парчета от кокосовите рогозки се откъсваха от покривите, летяха из лагера и се оплитаха на земята с откършени клонаци, парцали и отнесени шапки. После вятърът спря и лагерът отново се върна към нормалното си състояние — измъчван от слънце, жега и мухи. Водата шуртя из канавките още известно време, после взе да попива в земята и да се вмирисва. Мухите сякаш се умножиха.
Питър Марлоу крачеше безцелно нагоре по хълма. Стъпалата и целите му крака бяха омазани с кал — оставил бе бурята да се излее върху му с надеждата, че вятърът и дъждът ще отмият непресекващата болка. Но те дори не я докоснаха. Той застана пред прозореца на Царя и надникна вътре.
— А, Питър, как си, моето момче? — Царя се надигна от леглото и затърси цигарите си.
— Ужасно — отвърна Питър Марлоу и седна на пейката под навеса. Повдигаше му се от болката. — Тая ръка ще ми види сметката. Шегувам се де! — засмя се насила той.
Царя изскочи през прозореца.
— Не си го слагай на сърцето… — рече той с изкуствена усмивка.
— Как да не си го слагам на сърцето, можеш ли да ми кажеш! — избухна Питър и мигновено съжали: — Извинявай, нервен съм. Понякога направо не знам какво говоря.
— На, запали. — Царя му подаде огънче: „Ама и аз добре се подредих, няма що — помисли си той. — Англичанчето възприема бързо, прекалено бързо, мен ако питат. Я да проверим.“ — Сделката я приключваме утре. Парите можеш да вземеш още тая нощ. Аз ще те прикривам.
Но Питър бе глух за околния свят. Болката прегаряше в мозъка му една-единствена дума: „ампутация“. В ушите му сякаш звънтеше съсъкът на триона и той усещаше как зъбците режат кост, костта на неговата собствена ръка.
Разтърси го ужас.
— Ами…това? — промърмори той и с усилие откъсна поглед от ръката си. — Ще можеш ли да направиш нещо наистина?
Царя поклати глава. Ето на, прав беше. Пит единствен знае къде са парите, но няма да ги даде, докато не се уреди лекарството. Няма ли лекарство, няма да има мангизи. А без мангизи отиде продажбата. А значи и печалбата. „Познавам аз хорските душици — въздъхна той, — и слава богу. Важното е веднъж да прецениш всичко правилно, после нещата тръгват по вода — като снощи например. Ако не бях накарал Пит да рискува, сега и двамата да са ни тикнали в затвора, голи като пушки. А Пит излезе късметлия, сделката би всички рекорди. Пък и е момче на място. Добро момче е. То като си помислиш, кой би искал да му отрежат ръката. Пит е прав да настоява. Много се радвам, че излезе добър ученик.“ — Остави това на Чичо Сам!