После цял час чака от външната страна на оградата, точно срещу тоалетните, докато намери сгоден момент да се промъкне обратно. Клекна над една дупка да си поеме дъх и да му се поуспокои малко сърцето. След това взе манерката и си тръгна.
— Здрасти, друже — изскочи насреща му от сенките Тимсън и се ухили. — Прекрасна нощ, а?
— Да — отвърна Питър Марлоу.
— Идеална е за разходки.
— Така ли мислиш?
— Имаш ли нещо против да те придружа?
— Не, напротив, Тим. Много ми е драго, че ще бъдеш с мен. Така ще съм сигурен, че няма да си имам разправии с разни разбойници.
— Прав си, друже. Бързо схващаш!
— И ти не падаш по-долу, мошенико. — Питър Марлоу го потупа дружески по рамото. — Знаеш ли, май още не съм ти благодарил за лекарствата.
— Дребна работа, друже. Ей, ама за малко не ме върза — изсмя се Тимсън. — Рекох, че наистина си тръгнал да клечиш там по нужда.
Царя обаче не се зарадва особено, като видя Тимсън. Но не се и ядоса много — нали парите най-сетне бяха в ръцете му. Преброи ги и ги заключи в черния сандък.
— Сега чакам да дойде камъчето.
— Слушай, друже — Тимсън прочисти гърлото си, — ако пипнем крадеца, преди да дойде при теб или след това, аз си получавам сумичката, за която се разбрахме, нали така? Ако пък ти купиш пръстена от него, а ние не го пипнем — тогава печелиш! Бива, нали?
— Добре, съгласен съм — отвърна Царя.
— Хубаво! Господ да му е на помощ на оня! — Тимсън кимна на Питър Марлоу за довиждане и излезе.
— Питър, я ти вземи да си легнеш — подкани го Царя, седнал на черния сандък. — Като те гледам, едва се държиш на крака.
— Мислех да се прибера в бараката.
— А, не, по-добре стой тук. Нищо чудно да ми потрябва човек, на когото мога да се доверя.
Царя бе плувнал в пот. Парите в сандъка сякаш го сгряваха през капака.
Питър Марлоу се изтегна на леглото, а сърцето все още го пробождаше от напрежението. Заспа, но мозъкът му стоеше нащрек.
— Ей, мой човек!
Царя се хвърли към прозореца.
— Сега ли?
— Бързо!
Дребното човече бе ужасно изплашено и докато шареше с поглед напред-назад, бялото на очите му проблясваше на светлината.
— Давай бързо!
Царя пъхна ключа в сандъка, отвори капака, измъкна пачка от десет хиляди, вече преброени, и скочи обратно към прозореца.
— Ето! Десет бона. Броил съм ги. Къде е камъкът?
— Дай първо мангизите.
— Не, първо диаманта — отвърна Царя, стиснал здраво парите.
Мъжът го изгледа с недоверие и разтвори юмрук. Царя впери очи в пръстена — разгледа го внимателно, но не посегна с ръка. „Трябва да съм сигурен — мислеше си той напрегнато. — Трябва да съм сигурен! Да, същият е. Мисля, че е същият.“
— Хайде, мой човек — изръмжа дребният човечец. — Взимай!
Едва когато пръстенът се озова в ръката му, Царя пусна парите и мъжът хукна. Затаил дъх, Царя се обърна към светлината и най-обстойно огледа камъка.
— Успяхме, Питър! — възторжено прошепна той. — Успяхме! Диамантът е у нас, и паричките са у нас.
Напрежението от последните дни изведнъж се стовари върху плещите му с цялата си сила. Той разтвори едно пакетче кафе и се направи, че пуска пръстена вътре, но всъщност го скри в шепа. Дори Питър Марлоу, който беше най-близо до него, не забеляза измамата. Царя затвори сандъка и внезапно се закашля. Никой не видя как пръстенът попадна в устата му. Той се огледа, взе чашата студено кафе и глътна камъка. Сега диамантът бе на сигурно място. По-сигурно от това нямаше. Отпусна се на един стол и си пое дъх. Ето на, ето — ликуваше той. — Успя!
Сигналът за опасност проряза тишината. Миг по-късно в бараката нахълта Макс.
— Ченгета — съобщи той и седна бързо при покерджиите.
— По дяволите!
Царя с мъка се вдигна на крака и извади купчината пари. Хвърли една пачка на Питър Марлоу, натъпка друга в джоба си, прибяга до покерджиите и даде на всички по няколко пачки, които те скриха из джобовете си. После разпредели останалите пари по масата, грабна един стол и седна при другите американци.
— Хайде, раздавайте по-бързо!
— Добре де, спокойно! Играем с пет карти — каза Макс и сложи една стодоларова банкнота. — Подът е стотачка.