— В тоя отбор май всички печелят — бавно каза той, неопределено на кого.
Царя не отговори.
— Като гледам така, можете да си позволите едно малко дарение.
— Моля?
— Така де! — Бръф кимна към парите в ръката си. — Само толкова — за общата каса. Офицери и редници — всички участвуват наравно.
Царя простена. Цели четиристотин долара.
— По дяволите, Дон…
— Да се играе на карти, е лош навик. И да се ругае също, майка му стара. Заиграеш се на комар, току-виж, изгубиш парите и после накъде? А едно дарение може да спаси душата ти — човек се отдава на по-добри дела.
„Бързо се спазари, глупако! — каза си Царя. — Предложи половината!“
— Виж, аз с удоволствие…
— Много се радвам да го чуя. А ти? — обърна се Бръф към Макс.
— Ама, сър… — опита да се намеси Царя.
Макс се постара да обтегне погледа на Царя и Бръф продължи:
— Така, така, Макс, вземи пример от него. Той вече даде своя дял. Ти няма да останеш по-назад я!
Бръф взе горе-долу три-четвърти от всяка купчина и набързо преброи парите. Пред очите им. Царя седеше и не можеше да откъсне поглед от ръцете му.
— Значи ще има по десет долара на човек седмично за месец и половина напред — сметна Бръф. — Плащам в четвъртък. А, да! Макс, събери манерките и ги занеси в караулното. Още сега! Той напъха банкнотите в джоба си и тръгна да излиза. На вратата внезапно се сети за нещо и спря. Извади парите и отдели пет долара.
— На, да ме поменувате — хвърли ги той на масата, вперил поглед в Царя с невинна усмивка.
Из целия лагер събирането на манерки продължаваше. Мак, Ларкин и Питър Марлоу бяха в стаята на полковника. На кревата лежаха манерките им.
— Да извадим радиото и да ги хвърлим в тоалетните — предложи Мак. — Сега вече няма да е лесно да ги скрием.
— Може да ги хвърлим и така — обади се Ларкин.
— Шегуваш се, нали, полковник? — каза Питър Марлоу.
— Да, друже. Но и това е изход. Тримата заедно ще решим какво да правим.
— Може би след ден-два ще ги върнат. — Мак взе едната манерка в ръцете си. — По-добро скривалище за радиото не можем да намерим.
— Кой мръсник е разбрал, това искам да знам — вдигна ядосан глава той.
Тримата не откъсваха очи от манерките.
— Не е ли време за новините? — попита Питър Марлоу.
— Време е, момчето ми — отвърна Мак и погледна въпросително Ларкин.
— Съгласен съм — рече той.
Царя още не бе заспал, когато през прозореца надникна Тимсън.
— Ей, друже?
— Какво има?
Тимсън размаха пачка банкноти.
— Нося десетте бона, дето си ги платил за камъчето. Царя въздъхна, отвори черния сандък и наброи остатъка.
— Благодаря, друже — захили се Тимсън. — Чух, че Грей и Йошима са ви били на гости.
— Е, и?
— А, нищо! Жалко само, дето Грей не е намерил камъка. Не бих искал да съм на твое място сега, нито пък на мястото на Пит. Хич не бих искал. Крайно опасно, нали така?
— Я върви по дяволите!
— Само те предупреждавам по приятелски, друже. — Тимсън се изсмя. — А, и още нещо — първата партида мрежа е под бараката. За стотина клетки ще има. — Той отброи сто и двадесет долара. — Продадох бутчетата по трийсет парчето. Ето твоята половина.
— Кой ги взе?
— Приятели, друже, приятели! — Тимсън смигна. — Лека нощ.
Царя се мушна под завивките и отново провери дали мрежата против комари е подпъхната добре. Отвсякъде го заплашваха опасности. Чак след два дни можеше да отиде в селото, а отсега нататък безброй погледи щяха да дебнат в очакване. През нощта спа лошо, а на другия ден остана в бараката, заобиколен от телохранители.
Веднага след обяда направиха внезапен обиск на офицерските постройки. Три пъти преровиха стаичките, но не намериха нищо.
По здрач Мак се промъкна до тоалетните и извади трите манерки, пуснати на въженце в една от дупките. Изчисти ги, занесе ги в стаята и ги свърза. Тримата изслушаха новините и се постараха да ги запомнят. Мак не върна манерките обратно в скривалището, защото знаеше, че макар да бе внимавал, нечии зорки очи са го видели.
Тримата решиха да не крият повече радиото. Сигурни бяха, че не след дълго ще ги заловят.