— Може да се редуваме — предложи Ларкин. — Но мен ако питат, всеки, който обича да слуша Бах, е направо ако питат, откачен.
Питър Марлоу допуши цигарата и любезно благодари на Шагата.
По очукания капак на кофата се рояха мухи. Следобедният дъжд подрани и отми вонята, после слънцето отново се показа и изсуши прогизналия лагер.
Царя крачеше покрай офицерските постройки и усещаше тежестта на безброй погледи. Той спря предпазливо близо до стаята, в която стояха обречените.
— Табе, Шагата-сан. Може ли да поговоря с моя приятел?
Шагата го изгледа неразбиращо.
— Моли за твоето разрешение да говори с мен — обясни Питър Марлоу.
Шагата помисли за миг, после кимна.
— Ще ти разреша заради парите, които изкарах от продажбата — каза той и се обърна към Питър Марлоу: — Но ми дайте дума, че няма да се опиташ да избягаш.
— Имаш нашата дума.
— Бързо. Аз ще пазя. — Шагата се дръпна по-настрана, така че да вижда и пътя.
— Носи се слух, че караулното било тъпкано с войници — нервно започна Царя. — Да пукна, ако легна да спя нощес. Тия са такива мръсници, че като нищо ще ни изтрепят точно през нощта. — Устните му бяха пресъхнали. Цял ден бе наблюдавал телената ограда за някакъв знак от партизаните. Но знак нямаше. — Слушайте. — Той сниши глас и им съобщи плана си: — Започне ли стрелбата, обезвредете часовия и се измъкнете през оградата. И гледайте да е по-близо до нашата барака. Ще се опитам да ви прикрия, но не разчитайте на кой знае какво.
Царя стана, кимна на Шагата и се отдалечи. Веднага щом се прибра в бараката, събра мъжете на военен съвет. Разказа им за плана си, но не обясни, че могат да избягат само десет души. Американците обсъдиха всичко и решиха да изчакат. — Какво друго ни остава? — изрази страховете им Бръф. — Тръгнем ли да бягаме още сега, ще ни застрелят като кучета.
Само тежко болните затвориха очи тази нощ. И онези — една шепа мъже, които без страх можеха да се оставят в ръцете на бога… или на съдбата. Спеше непробудно Дейв Дейвън.
— Днес следобед са докарали Дейв от Утръм Роуд — беше им прошепнал Грей, когато донесе вечерята.
— Как е той? — поинтересува се Питър Марлоу.
— Тежи по-малко от трийсет и пет килограма.
Дейвън спа през цялата нощ и през целия следващ, изпълнен с ужас ден. Привечер умря в съня си. По това време Мак слушаше коментатора по радиото:
„Втората атомна бомба е разрушила Нагасаки. Президентът Труман постави на Япония последен ултиматум — безусловна капитулация или пълно унищожение.“ На следващия ден мъжете излязоха на работа извън лагера и колкото и да бе невероятно, се върнаха. В лагера продължаваха да пристигат казаните с храна и Самсън все така отмерваше дажбите пред всички и отделяше по нещичко за онези, които го бяха сложили да отговаря за продоволствията. Складът и кухните имаха припаси за още два дни, оризът вреше, мухите налитаха и всичко си беше постарому. Дървениците пак хапеха безмилостно, комарите също, а плъховете все така отглеждаха поколението си. Неколцина мъже умряха. Трима нови пациенти постъпиха в шесто отделение.
После мина още един ден и още една нощ, и още един ден. Накрая Мак чу свещените думи:
„Говори Радио Калкута. Току-що Радио Токио съобщи, че Япония обявява безусловна капитулация. Три години двеста и петдесет дни след японското нападение над Пърл Харбър войната приключи. Бог да пази краля!“ Скоро новината се разнесе из целия лагер и думите се вписаха в земята и небето, по стените и килиите на Чанги.
И все пак още цели два дни и две нощи всичко си остана постарому. На третия ден комендантът на лагера се зададе по пътеката край офицерските постройки, придружен от Авата, японския сержант. Питър Марлоу, Мак и Ларкин ги забелязаха и всяка крачка на двамата разкъсваше умовете им с агонията на смъртта. Часът им бе ударил.
Двадесет и шеста глава
— Жалко! — рече Мак.
— Жалко наистина — отвърна Ларкин.
Питър Марлоу не каза нищо, просто стоеше като вкаменен, впил поглед в Авата.
Умората бе издълбала лицето на коменданта на лагера, но дори в този миг раменете му оставаха изпънати, а крачката — твърда. Както винаги дрехите му бяха безупречно чисти, а левият ръкав на ризата беше грижливо втъкнат в колана. На краката си имаше дървени налъми, сложил бе и фуражката — зеленясала от вечната пот. Изкачи се по стъпалата и спря на прага.