— Лека нощ, приятелю — тихо каза той. — Ще се видим утре.
И се отдалечи, обзет от отчаяние. „Утре — обеща си той, — утре на всяка цена ще намеря начин да му помогна!“ Доволен, че отново е сам, ужасен от самотата си, Царя остана да седи на пъна в градината.
Смедли-Тейлър, Джоунс и Селърс довършваха вечерята си.
— Идеално беше! — обади се Селърс и облиза пръсти.
Смедли-Тейлър смучеше един оглозган до бяло кокал.
— Джоунс, момчето ми, браво! — Той се оригна. — Този хубав ден завърши великолепно. Просто изключително! Че това си е направо заешко. Месото стои малко жилаво и има лек дъх, но въпреки всичко е великолепно!
— Нищо не ми се е услаждало така от години! — изгъргори Селърс. — Месцето е мазничко, но иначе е превъзходно! Можеш ли да намериш още? — попита той Джоунс. — Едно бутче на човек не е кой знае какво.
— Ще се опитам. — Джоунс внимателно обра и последните зрънца ориз, въпреки че се бе наял до насита. — Тоя път извадихме късмет, а!
— Откъде ги намери?
— Блейкли ми каза. Продаваше ги някакъв австралиец. — Джоунс се оригна. — Купих ги всичките. Добре, че ти имаше пари — хвърли той поглед към Смедли-Тейлър.
— Аха — изсумтя полковникът, отвори портфейла си и сложи на масата триста и шестдесет долара. — Ето за още шест. Няма защо да се ограничаваме, нали, господа?
— Щом си имал толкова пари, защо не ги извади по-рано? — учуди се Селърс, като видя банкнотите.
— Ами знам ли и аз? — Смедли-Тейлър стана и се протегна. — Пазех ги за ден като днешния! Но свършиха вече. И стига си ме разпитвал! — добави той и впери леден поглед в Селърс.
— Спокойно, човече, спокойно! Не искам никакви обяснения. Просто се чудя как успя да го направиш, това е всичко.
— Трябва да е помогнал някой вътрешен — засмя се Джоунс. — Викат, че Царя едва не получил удар!
— Какво общо има Царя с моите пари? — попита Смедли-Тейлър.
— Нищо, нищо.
Джоунс взе да брои доларите. Толкова бяха, триста и шейсет, точно за дванайсет сърнешки бутчета по трийсет долара едното, както вървяха, а не по шейсет, както си мислеше Смедли-Тейлър. „Щом има толкова пари, нека плаща двойно“ — усмихна се вътрешно той. Любопитен беше да разбере как Смедли-Тейлър е успял да отмъкне сандъка, но полковникът бе прав да си държи езика зад зъбите. Ето, той също си трае за другите три бутчета, дето ги изядоха тайно днес следобед двамата с Блейкли. Блейкли едно, той — две. Затова сега бе така сит.
— Оох — поглади се Джоунс по корема. — Май множко ми дойде за тая вечер.
— Ще ти мине, не се безпокой — каза Селърс. — Аз пък си останах гладен. Гледай, моля те, утре да намериш още.
— Какво ще кажете за една партия бридж? — предложи Смедли-Тейлър.
— Чудесна идея — съгласи се Селърс. — Кого да извикам за четвърти?
— Може би Самсън?
— Той ще умре от яд, ако научи за угощението — изсмя се Джоунс.
— Колко ли време ще им трябва на нашите да стигнат до Сингапур, а? — попита Селърс със зле прикрито безпокойство.
Смедли-Тейлър изгледа Джоунс.
— Няколко дни… най-много седмица… Ако японците наистина капитулират.
— Щом ни оставиха радиото, значи ще се предадат.
— Дано! Боже мой, дано се предадат! Спогледаха се, забравили насладата от обилната храна, погълнати от страхове за бъдещето.
— Няма причини за безпокойство. Всичко… всичко ще бъде наред — външно Смедли-Тейлър изглеждаше уверен, но отвътре го разяждаше паника. Ами Мейзи? Синовете? Дъщерята? Какво ли става с тях? Живи ли са?
Точно на развиделяване един четиримоторен самолет забуча над лагера. Съюзнически или японски, това никой не разбра, но още щом се чу боботенето на двигателите, страхът, че ще бъдат бомбардирани, парализира пленниците. А когато бомби не паднаха и ревът на самолетите заглъхна, паниката взе друга посока: „Ами ако са ни забравили? Ако никога не дойдат?“ Юърт се добра пипнешком до леглото на Питър Марлоу и го разтърси.
— Питър, разправят, че самолетът минал над летището и от него скочил един парашутист.
— Ти видя ли го?
— Не.
— Някой да го е видял лично?
— Не, само така разправят. Ако нашата флота акостира в пристанището, японците ще побеснеят. — Юърт се помъчи да скрие уплахата си.
— Няма страшно!