— Ходих до бараката на коменданта. Сума ти хора са се събрали там и непрекъснато съобщават новините. Та последно казаха… — Юърт се запъна и с мъка повтори ужасната вест — казаха, че жертвите в Хирошима и Нагасаки са над триста хиляди. Хората там продължавали да мрат като мухи. Оная адска бомба правела нещо на въздуха и продължавала да убива. Боже, та ако това стане в Лондон и аз съм началник на лагер като нашия, направо… направо ще изтрепя всичко до крак. Без да ми мигне окото.
Питър Марлоу го успокои, излезе навън и се запъти към портала. Страхът бе свил душата му. Това с бомбата вече беше прекалено.
Неусетно се озова до загражденията. Часовите както винаги бяха там — сега вече с гръб към лагера, но както винаги — въоръжени. Разгледа ги с любопитство. Знаеше, че те всеки момент биха се хвърлили сляпо под куршумите, за да защитят онези, които до вчера им бяха смъртни врагове.
„Колко са странни хората — помисли си той. — Надали ще мога да ги разбера някога.“ В този миг от просветляващата утрин внезапно изникна едно привидение — жив човек от плът и кръв, създание, което имаше вид на истински човек. Бял. Облечен в някакво непозната зелена униформа, с лъснати парашутистки ботуши, с блеснал като пламък вензел на баретата, с револвер на широкия колан и стегната войнишка раница на гръб.
Мъжът крачеше по средата на пътя и налчетата му чаткаха по чакъла. Най-сетне той стигна до караулното.
Капитанът — от това разстояние вече се виждаше чинът му, — капитанът спря, изгледа охраната и ревна:
— Отдайте чест, копелдаци!
Войниците го изгледаха глупаво. Той отиде до най-близкия, измъкна пушката от ръцете му, заби яростно щика в земята и нареди отново:
— Отдайте чест, копелдаци!
Войниците уплашено го изгледаха. Капитанът измъкна револвера си, изстреля един пълнител в краката им и потрети.
— Отдайте чест, копелдаци!
Облян в пот, Авата — японският сержант, страховитият Авата — пристъпи напред и разтреперан се поклони. След него се поклониха и останалите.
— Това е друго нещо! — каза капитанът, измъкна една по една пушките от ръцете им и ги хвърли на земята. — Марш сега в караулното!
Авата разбра жеста и заповяда на войниците да се строят. После под негова команда те се поклониха за втори път.
Капитанът не сваляше поглед от тях. Сетне козирува и отново заповяда:
— Отдайте чест, копелдаци!
Войниците се поклониха.
— Добре — остана доволен капитанът. — И друг път, като ви кажа „Отдайте чест!“, ще изпълнявате!
Авата и хората му се поклониха отново, капитанът им обърна гръб и закрачи към загражденията.
Питър Марлоу усети как погледът на парашутиста се плъзна по мъжете наоколо и се спря върху него. Той трепна от страх и отстъпи крачка назад, съзрял в очите на капитана отвращение, а после и състрадание.
— Отворете тая врата, копелдаци! — кресна капитанът на охраната.
Авата се досети какво сочи ръката му, изтича бързо с трима войници, дръпна настрана загражденията и отвори портала.
Капитанът влезе и когато японците понечиха да го затворят отново, той ревна:
— Оставете го така, по дяволите!
И те го оставиха отворен и се поклониха. Питър Марлоу се опита да дойде на себе си. Това не беше възможно, просто не беше възможно. Сигурно сънуваше.
После изведнъж капитанът се озова пред него.
— Здравейте! — каза той. — Казвам се капитан Форсайт. Кой е началникът тук? — Думите бяха изречени спокойно и тихо, ала Питър Марлоу виждаше единствено очите, които го оглеждаха от глава до пети.
„Какво има? Какво чак толкова ми има? — отчаяно се луташе мисълта му. — Какво ми е?“ Той отстъпи още крачка назад в уплаха.
— Не се бойте от мен — гласът на капитана бе дълбок и доброжелателен. — Войната свърши. Пратен съм тук, за да следя да не ви се случи нещо лошо. Той направи крачка напред и Питър Марлоу отскочи. Капитанът спря и бавно измъкна от джоба си кутия „Плейърс“ — истински английски цигари!
— Ще запалите ли?
Той направи още крачка напред и Питър Марлоу хукна ужасен към бараката.
— Ей, почакайте! — извика след него капитанът, после понечи да се приближи към друг пленник, но той също се врътна и изчезна. Така един по един всички избягаха от капитана.
Вторият голям страх погълна Чанги — страхът от самия себе си.
„Какво става с мен? Наред ли съм? Толкова време мина! С всичкия си ли съм? Та това са цели три години и половина! Нали помниш какво казват за импотентността? Ще ме бива ли въобще? Ще мога ли отново да се любя? Всичко наред ли ми е? Капитанът ме гледаше така? Какво ми има? Как… как да го попитам дали аз… дали съм наред?“