Когато вестта за офицера стигна до Царя, той лежеше и мислеше. Вярно все още държеше най-доброто място до прозореца, но сега между всички легла имаше еднакво разстояние — метър и двадесет на метър и деветдесет. Като се върна от зеленчуковата градина, вещите му бяха разместени и на мястото, което му се полагаше по право, се мъдреха чужди легла. Той си бе замълчал. Само изгледа американците, а те извърнаха очи. И вечерята — не я бяха взели, нито му я бяха запазили. Някой я беше изял. Само Текс гузно отбеляза:
— Ей, ние май те забравихме. Друг път гледай да си тук — всеки сам си отговаря за кльопачката.
Тогава той сготви една от кокошките си — изчисти я, опържи я и я изяде. Всъщност изяде половината, а останалото запази за закуска. Сега имаше само още две кокошки. Другите ги бяха изяли през последните няколко дни — разделил ги бе с тези, които ги приготвиха.
Вчера се бе опитал да купи стоката от лагерната лавка, но парите, които спечели от диаманта, вече не вървяха. В портфейла си имаше единайсет американски долара — те поне си пазеха цената, — но с единайсет долара и две кокошки дълго нямаше да изкара. Целият изтръпваше от ужас при тази мисъл.
Миналата нощ почти не спа, и в мрачните часове на безсъницата се ядоса на себе си — толкова мекушаво, толкова глупашки се държеше, съвсем недостойно за един Цар. Голяма работа, че като тръгне из лагера, всички — Брант, Праути, Самсън, всички го подминават. Всички до един — Тинкър Бел, Тимсън, полицаите, доносниците, всички, на които плащаше издръжка, хора, на които бе помагал или просто бе познавал, на които бе давал храна, цигари и пари или бе посредничил в продажбите — всички го подминаваха така, сякаш въобще не съществуваше. Там, където винаги го бяха следвали погледи и го бе ограждала омраза, сега оставаше само пустота — нямаше погледи, нямаше омраза, нямаше дори поздрав.
Тръпка го полази, докато обикаляше лагера така — все едно, че бе призрак. Върна се в бараката, но си остана призрак. Легна си — призрак. Сякаш изобщо не съществуваше.
В момента Текс разправяше невероятната вест за капитана и Царя долови новия страх, свил сърцата им.
— Е, какво толкова? — обади се той. — Какво сте се умълчали? Пристигнал някои си отвън, голяма работа!
Никой не отговори нищо.
Царя се надигна — тая тишина го смазваше, не можеше да я понася. Облече си най-хубавата риза и чисти панталони, избърса праха от лъснатите си обувки, килна небрежно кепето и на излизане спря за миг на прага.
— Днес съм решил да си направя голямо угощение — каза той неопределено. Огледа се — по лицата на американците бе изписан глад, а в очите им гореше зле прикрита надежда. Това го успокои — значи всичко си беше постарому. Изгледа мъжете изпитателно. — Имаш ли работа днес, Дайно? — попита той накрая.
— Ами… не, нямам — отговори Дайно.
— Леглото ми е за оправяне и имам малко пране…
— Искаш да го оправя ли? — притеснено попита Дайно.
— Ако ти искаш.
Дайно изруга под носа си, но споменът за аромата на снощното пиле разколеба решителността му.
— Може — каза той.
— Благодаря, приятелю… — иронично отговори Царя, развеселен от явната борба, която Дайно водеше със съвестта си. После се обърна и закрачи надолу по стълбите.
— А коя… коя кокошка ще искаш? — провикна се подире му Дайно.
— Ще си помисля — отговори Царя, без да спира. — Ти свърши сега с леглото и прането.
Дайно се подпря на вратата и го проследи с поглед, докато накрая Царя подмина близката стена на затвора и се скри зад ъгъла.
— Мръсно копеле! — изруга той.
— Иди, иди вземи прането! — обади се Текс.
— Я млъкни! Гладен съм.
— Изработи те да му свършиш работата без пиленце, а?
— Той пиле ще сготви — тросна се Дайно. — И за мен ще има. Винаги дава, като му свършиш работа.
— А снощи?
— Е, снощи беше вкиснат, защото разместихме леглата — отговори Дайно. Но мисълта му се въртеше все около английския капитан и дома, момичето му. Дали го чака? Дали не се е омъжила? „Ще се омъжи, естествено — горчиво си каза той. Няма мен да чака. Мен няма кой да ме чака. И как ще си намеря работа просто не знам!“