— Добре ли се чувствате? — загрижено го попита Царя. — Нещо сте доста блед.
— Нищо ми няма. Какви са тия нещастници?
— Ами пленници, от лагера — обясни Царя. — Офицери.
— Какво?
— Ами да. Защо, какво има?
— Значи това там са офицери?
— Да. Всички бараки наоколо са офицерски. Малките постройки са за по-старшите — майори и нагоре: В бараките южно от затвора има горе-долу хиляда австралийци и англичани, а в самия затвор — седем-осем хиляди войници и сержанта.
— И всичките ли са такива?
— Моля?
— Всички ли изглеждат така? Така ли са облечени?
— Ами да! Вярно, отстрани сигурно на нищо не приличат — изсмя се Царя. — Хич не съм и обърнал внимание. — Изведнъж долови изпитателния поглед на Форсайт. — Какво има? — попита Царя и усмивката му угасна.
Всички очи бяха вперени в тях. Питър Марлоу също бе наблизо. Но никой не смееше да се приближи. Не можеха да повярват, че наистина това там е човек — истински, жив човек с револвер на колана, и Царя разговаря с него.
— А вие защо правите изключение? — попита Форсайт.
— Моля?
— Вие защо сте прилично облечен, а те целите са в дрипи?
Усмивката на Царя се появи отново:
— Ами аз си пазех дрехите, а те сигурно не са.
— Доста добре изглеждате.
— Е, не съм в цветущо състояние, но не мога да се оплача. Искате ли да ви разведа наоколо. Като ви видях, рекох си: тук ще трябва да се помага! Ще накарам момчетата да се поразтичат, ще съберем доброволци. В лагера няма кой знае какви припаси, но в гаража стои един камион. Може да отидем до града и да…
— Вие защо се отличавате в такава огромна степен от всички? — Въпросът изсвистя като куршум.
— Моля?
— Тук виждам най-малко двеста, дори триста души — дебелият пръст на Форсайт посочи бараките, — а единствено вие сте облечен. Всички са слаби като вейки, а вие — не. — Той се обърна и впи леден поглед в Царя. — Вие „не можете да се оплачете“.
— И аз съм като всички. Само дето повече ми сече умът и излязох късметлия.
— В ад като този късметлии няма.
— Има, как да няма — каза Царя. — Пък и не е престъпление да си пазиш дрехите и да се поддържаш във форма, доколкото е възможно. Човек трябва да се грижи за себе си, нали? Какво лошо има в това?
— Нищо лошо, стига да не е за сметка на другите! — отговори Форсайт, после рязко попита: — Къде е щабът на коменданта?
— Ей, там — посочи Царя първия ред бараки. — Но не разбирам, какво ви става? Аз идвам с най-доброто желание да ви бъда в помощ. Все някой трябва да ви обясни…
— Нямам нужда от вашата помощ, ефрейтор! Как се казвате?
Царя съжали, че си изгуби времето да се разправя с тоя. „Кучият му син! — ядоса се той. — Ето какво става, като се опиташ да услужиш!“
— Царя… сър.
— Свободен сте, ефрейтор. Но няма да пропусна да поговоря с капитан Бръф при първа възможност.
— Какво искате да кажете, по дяволите?
— Искам да кажа, че ми се виждате крайно подозрителен — рязко отсече Форсайт. — Искам също да знам защо изглеждате толкова добре, когато останалите са толкова зле. За да има човек вашия вид на такова място, значи пари са играли. А пари тук се печелят по много малко начини. Съвсем малко! Доносничество като начало! Или черна борса с лекарства и храна…
— Няма да позволя да ме обиждат така…
— Свободен сте, ефрейтор! И помнете, че ще се занимая с вас!
С върховно усилие Царя се овладя да не смаже с юмрук физиономията на капитана.
— Свободен сте! — повтори Форсайт, после злобно процеди през зъби: — Махайте се от очите ми!
Царя козирува и се отдалечи с кървясали от гняв очи.
— Здрасти! — пресече му пътя Питър Марлоу. — Де да имах твоята смелост!
Погледът на Царя се избистри и той изхриптя:
— Здравейте, сър.
Козирува и понечи да отмине.
— Чакай, Раджа, какво ти става?
— Нищо. Просто… просто не ми се разговаря.
— Защо? Ако съм те обидил с нещо или ако ти се натрапвам, моля те, кажи.
— Не, ти нямаш нищо общо с това. — Царя се усмихна пряко сили, а цялото му същество крещеше: „Боже мой, какво толкова лошо сторих? Та аз хранех тия проклетници, аз им помагах, а сега всички отвръщат очи от мен, сякаш съм някакъв звяр.“ Той хвърли поглед назад към Форсайт и го видя да изчезва между две бараки. Преряза го остра болка: „Ето го и тоя — той пък мисли, че съм доносник.“