— Така е добре, генерале!
— Само още една снимка, Генерале!
Изтикаха напред Питър Марлоу и го накараха да се наведе над радиото, все едно, че го показва на генерала.
— Не, не, не — да се вижда лицето. Така, така, да се вижда и колко си слаб, момчето ми. Мини на светлото. Да, така е добре…
Същата нощ третият, последният, най-големият страх разтърси Чанги — страхът от утрото.
Вече всички се бяха уверили, че войната наистина е свършила. Сега ги чакаше бъдещето — утрото извън лагера. Бъдещето, което вече бе настояще. Днес. И мъжете от Чанги се затвориха в себе си. Нямаше къде другаде да се скрият. Нямаше къде да се потулят освен в себе си. А там, вътре, цареше ужас. Флотът на съюзниците акостира в Сингапур. И в Чанги нахълтаха още непознати. Тогава започнаха въпросите:
— Име, звание, личен номер, подразделение?
— Къде се сражавахте?
— Кои умряха?
— Кой бе убит?
— Имаше ли издевателства? Колко пъти ви биха? Видели ли сте да намушкват някого на щик?
— Никого? Невъзможно! Мисли, човече! Размърдай си мозъка! Спомни си! Колко души умряха? А на кораба? Трима, четирима, петима? От какво? Кои други бяха там?
— От вашата част кои останаха? Десет души? От цял полк? Я помисли! Добре, така е по-добре! Сега, как загинаха останалите? Да, да, подробностите!
— А, значи сте видели намушкани с щик!
— Проходът „Трите пагоди“? А, да, жп линията! Да, знаем за случая. Какво можете да добавите? Колко храна получавахте? Медикаменти? Извинявайте, да, разбира се, излезе ми от ума. А холера?
— Да, за лагер номер три знаем. А за лагер номер четиринадесет? Онзи на границата между Бирма и Тайланд? Там загинаха хиляди, нали?
Заедно с въпросите пришълците донесоха и мнения. Мъжете от Чанги ги чуваха, прошепнати крадешком:
— Видя ли го онзи? Боже мой, не мога да повярвам! Разхождаше се гол! На публично място!
— Я погледни там! Оня си върши работата ей тъй, пред всички. За хартия не се и сеща дори, а направо с вода! Боже мой, та те до един така правят!
— Виж какво мърляво легло! Ужас! И гъмжи от гадини!
— Докъде са паднали горките — по-зле и от животни! — Тоя трябва да го пратят в лудница! Вярно, че японците са ги докарали дотук, но все едно — по-добре да ги държат под ключ. Те са изгубили всякаква представа за приличие.
— Виж ги само как лапат тая гнусотия! Божичко, ти им даваш хляб и картофи, а те искат ориз!
— Трябва да ида на кораба, нямам търпение да доведа момчетата. Къде ще видят друг път такова нещо?
— Тия медицински сестри направо си търсят белята, дето се мотаят наоколо.
— Ами, ами какво могат да им направят ония. Сума ти момичета идваха да ги зяпат. Ей, ама оная си я бива!
— Виж само как ги гледат пленниците, а! Отвратително!
Заедно с въпросите и мненията пришълците донесоха и отговори.
— А, лейтенант Марлоу? Да, имаме телеграма от адмиралтейството. Капитан Марлоу е… да, за съжаление баща ви е мъртъв, загинал при акция в Северно море. На десети септември четиридесет и трета. Нашите съболезнования! Следващият!
— Капитан Спенс? Да, има много писма за вас, можете да си ги получите в караулното. О, да, за съжаление жена ви… жена ви и детето са убити в Лондон при бомбардировка. Тази година, през януари. Нашите съболезнования. Моля? Да, „Фау 2“. Просто ужасно! Следващият!